— Ашлар, който идва отново и отново — прошепна той.
Видях, че косата и очите му са кафяви. Този дар бях наследил от него и от нещастната кралица. Но аз бях Ашлар! Почувствах как тази новина — защото беше новина — ми подейства така, сякаш баща ми ме беше прегърнал и обсипал с целувки. Бях щастлив. После погледнах майка си, посърнала от мъка, и се разплаках.
— Да, татко, но това място не е за мен. Този дворец е опасен. Трябва да се махнем оттук.
Тогава осъзнах, че всъщност не зная какво точно представлявам, нито какво представлява той, освен онова, което вече ми бе казано.
Нямаше нужда да го пришпорвам, той беше ужасен и знаеше, че трябва да избягаме.
— Няма надежда за кралицата — каза тихо и се прекръсти, после направи кръст и на челото ми. Вече вървяхме по витото стълбище.
След малко, сякаш за няколко мига, бяхме извън замъка. Отидохме право до една покрита лодка, която ни чакаше в тъмните води на Темза. Чак тогава осъзнах, че не съм се сбогувал с майка си, и се натъжих. Изпитах ужас, че съм роден на толкова зловещо и опасно място, в подобно неприятно време. Моята борба започваше отново. Помнех, че ако тогава можех, бих умрял, бих отстъпил. Взирах се във водата, която излъчваше мръсотията на многолюдния Лондон, и исках да умра. Видях в ума си мрачния тунел, от който бях излязъл, и поисках да се върна обратно в него. Заплаках.
Баща ми ме прегърна.
— Не плачи, Ашлар. Това е Божие дело.
— Как така? Майка ми сигурно ще бъде изгорена на клада. — Вече жадувах за мляко. Исках да суча и съжалих, че не бях сукал още, преди да тръгна. А мисълта, че някой може да хвърли моя плът, майка ми, в пламъците, изглеждаше нечестива и като че си заслужаваше да умра, за да спра това.
Така се родих, това бяха първите ми часове на светлината на свещи, които не забравих, докато бях в плът. Сега си ги спомням ясно, защото отново съм в плът. Но името Ашлар не знаех. Не знам и никога не съм знаел кой е Ашлар — както сами ще разберете.
Трябва да проумеете, че не зная нищо за истинския светец.
По-късно щях да виждам неща, щях да чувам неща. Щях да видя свети Ашлар на витража в голямата катедрала в Донелайт. Щяха да ми кажат, че аз съм Ашлар, че съм се „върнал“.
Но сега ви разказвам каквото помня аз. Каквото зная аз! Дни и нощи пътувахме към Шотландия. Беше сурова зима, няколко дни след Коледа, когато селяните бяха обземани от ужасни суеверия и смятаха, че духовете и вещиците бродят по своите зли дела. Време, в което селяните забравяха Христа, обличаха се в животински кожи и обикаляха домовете да искат лепта от суеверните стопани. Стар обичай.
Спяхме неспокойно в малки селски ханове, когато намирахме такива. Обикновено ни слагаха в сламата и все ни тормозеха паразити. Спирахме често, за да търся мляко. Пиех го топло, направо от кравите. Беше хубаво, но не така сладко като на майка ми. Ядях сирене с шепи. То беше чисто.
Пътувахме на коне, увити с вълнени наметала и кожи. През повечето време аз се взирах с удивление в падащия сняг, в полетата, в малките селца, където намирахме подслон, с техните дървени ханове и колиби с тръстикови покриви. В горите имаше гуляи и палеха огньове, покрай които танцуваха мъже в животински кожи. Страх сковаваше онези, които оставаха по къщите.
— Виж — каза баща ми, — руините на големия манастир. Там, на онзи хълм. Абатство, построено по времето на свети Августин, но изгорено от краля. Това бяха ужасни дни за всички християни. Монахините бяха прогонени, свещениците — също. Статуите бяха изгорени, а прозорците изпочупени. Сега светата обител е подслон за плъхове и бедняци. Един човек може да разруши сътвореното от хиляди. Ето защо се връщаш, Ашлар.
Много се съмнявах в това. Всъщност дори вярата на баща ми в това ме плашеше, както и това, че я изразява толкова простичко. Чувствах, че знам нещо различно, изпитвах вътрешно съмнение, усещането, че баща ми ме бърка с друг, че мечтае. Но защо, не можех да кажа.
Отново видях в ума си кръговете, много извиващи се кръгове от танцуващи хора. Опитах се да видя камъните, в чийто център беше първият кръг от хора. Исках да разбера пълното значение на знанието за тях. Знаех, че съм живял преди, но не бях сигурен, че този човек знае какво е предназначението ми, нито какво представлявам. Вярвах, че истината ще ми се разкрие.
Яздехме през руините на манастира, копитата на конете чаткаха по каменния под на останалата без покрив обител. Заплаках. Изпитах непоносима мъка. Опустошението и загубата ме изпълниха със съсипващо усещане за безпомощност. Изпитах болката от това да съм в плът. Баща ми се опита да ме успокои.