Выбрать главу

— Татко, нека вляза там! — настоях. Бях привлечен от това място, сякаш го познавах. Жадувах да го разгледам.

— Не, синко, ще дойдеш с мен.

Трябваше да идем в замъка високо над езерото, който бе нашият дом.

Водата бе покрита с лед, но баща ми каза, че през пролетта ще дойдат стотици търговци, а в езерото ще има рибари. Бреговете ще се изпълнят със стоки, хората ще идват да разменят памучно платно за вълна, кожи и риба.

Замъкът представляваше няколко свързани кръгли кули и не беше по-красив от страховитата каменна грамада, в която се бях родил. Щом влязохме, забелязах, че не е така богат, но все пак е доста оживен.

Голямата зала приличаше на пещера, толкова груби бяха украсите й, големите й арки и стълбищата. Беше подготвена за голям банкет. И самите горски феи не могат да създадат така топло и очарователно място.

Подът беше застлан със зеленина. Големи гирлянди бяха провесени от двете страни на стълбището, по арките и около огромното огнище. Всъщност зелените клонки от шотландски бор бяха навсякъде — ароматни, красиви. Имаше имел и бръшлян, използвани за декорация — познавах всички тези прекрасни растения. Знаех имената им.

Сякаш цялата гора бе пренесена вътре в замъка. Десетки свещи грееха по стените и по дължината на банкетната маса, покрай която бяха поставени пейки.

— Седни на масата — каза баща ми — и стой мирно.

Като че бяхме дошли тъкмо навреме за един от дванайсетте банкета на Коледа — целият род се бе събрал за празника. Още щом седнахме на края на една от пейките, в залата влязоха дами и мъже в разкошни облекла.

Техните дрехи не приличаха много на онези, които ми дадоха в Лондон, но все пак бяха красиви. Много от мъжете носеха шотландски карирани полички с колан, а дамите бяха с красиви украшения на главите, ръкавите и полите им бяха по-семпли от тези на придворните дами, но също така ярки. Бях като омаян от бижутата. Те сякаш попиваха и концентрираха цветовете и светлината в залата. Помислих си, че ако пусна рубин в чаша вода, той ще заблещука и засияе, а водата ще стане червена.

Съзнанието ми се опиваше от подобни грешки на възприятията. Видях, че в огнището има толкова огромен дънер, сякаш бяха пъхнали цяло дърво. Всъщност дори се виждаха клонките му — обгорели по краищата като крайници с отрязани длани. Огънят излъчваше силна светлина и баща ми прошепна, че това е коледен дънер, който братята му отсекли в гората.

Дънерът щеше да гори цели дванайсет дни след Коледа.

Сега, когато десетки хора заеха местата си около масата, се появи и господарят на замъка — бащата на моя баща — Дъглас, Великият граф на Донелайт.

Той беше белокос мъж с много червени бузи и голяма бяла брада. Носеше карирана поличка и водеше три красиви жени, които бяха негови дъщери — и мои лели.

Баща ми пак ми каза да бъда тих, но вече бях привлякъл известно внимание. Хората се питаха: „Кой е този висок младеж?“. По това време мустаците и брадата ми бяха пораснали и вече не можеше да бъда взет просто за много високо дете. Косата ми също бе станала доста дълга.

Гледах с любопитство как гостите заемат местата си. Голям хор от монаси се нареди на върха на каменното стълбище — всички бяха с тонзури, което значеше, че имаха само ивица коса на главата, и бяха облечени с бели роби. Те запяха, ликуващо, но някак печално, красиво. Тази мелодия ме завладя с такава сила, че бях като опиянен, прострелян от стрела, неспособен да поема дъх.

Знаех какво става около мен. Беше донесена огромна печена глиганска глава, заобиколена от зеленина, златни и сребърни декорации и свещи, както и дървени ябълки, боядисани в естествени цветове.

Бяха донесени прасета на шишове. Момчета ги сложиха на масите и започнаха да режат димящото месо.

Видях всичко това, чух го, но умът ми бе завладян от печалната песен на монасите. Красива келтска коледна песен, която се лееше леко от двайсетина усти:

„Кой е Младенецът, който спи в скута на Девата Свята…“

Сещате се, тя се пее в Ирландия или в Шотландия, откакто се празнува Коледа. Ако помните мелодията й, вероятно ще разберете какво ми е било в този момент, сърцето ми пееше с монасите, песента сякаш заля цялата зала.

Като че тогава изпитах отново блаженството, което бях познал в утробата на майка си. Или пък в някакво друго време? Знам само, че то бе така силно и дълбоко, че не можеше да бъде ново. Не беше просто вълнение. Беше чиста радост. Спомних си танц, в спомените ръцете ми се протегнаха към ръцете на други хора. И все пак това бе момент, който ми се струваше скъпоценен и изстрадан, сякаш ми се бе случил някога много отдавна.