Музиката спря, както започна. Дадоха вино на монасите и те си тръгнаха. Около мен се надигна глъчка на много радостни гласове.
Господарят се изправи, за да вдигне тост. В чашите имаше вино. Всички започнаха да ядат. Баща ми отряза парчета от големите пити сирене и ме предупреди да ги ям, както ядат хората. Поръча да ми донесат мляко и никой не обърна внимание — всички говореха, смееха се, неколцина по-млади мъже дори се сборичкаха.
Но аз виждах, че с времето все повече глави се обръщат към мен. Хората ме поглеждаха и започваха да си шушукат, дори да ме сочат, навеждаха се напред и питаха баща ми: „Кого си довел на празника?“.
Но наоколо като че постоянно избухваше смях или започваха разговори, които му пречеха да обясни. Той ядеше месото без ентусиазъм. Оглеждаше се тревожно и после внезапно скочи на крака и вдигна чашата си. Виждах само профила му, дългата коса и брадата, не виждах очите. Чух обаче гласа му, който обяви силно и звънтящо, надвиквайки всички:
— Любими татко, майко, и вие, старейшини на рода, искам да ви представя това момче — Ашлар, моя син!
Изведнъж от събралите се се надигна някакъв ужасен рев, заменен почти веднага от оглушителна тишина, накъсвана само от нечий шепот или въздишка. Всички бяха като вкаменени, втренчени в мен и в баща ми. Той посегна надолу с дясната си ръка, явно искаше да стана, и аз го направих. Изправих се, по-висок от него. Бях по-висок от всички мъже в залата.
Отново се чуха ахвания и шепот. Една от жените изпищя. Господарят на замъка ме гледаше изпод гъстите си сиви вежди с блещукащи сини очи, които направо ме смразяваха. Аз се огледах изплашено.
Монасите, които явно бяха излезли в преддверието, влязоха в залата. Един-двама пристъпиха напред и се втренчиха в мен. Изглеждаха невероятно в моите очи — искрящи създания с голи глави и дълги рокли, като жени. Но те се приближиха още и това като че притесни още повече събралите се.
— Той е мой син! — обяви баща ми. — Мой син, повярвайте ми! Той е Ашлар, който отново се завръща!
Много от жените изпищяха, някои дори паднаха назад, а мъжете се изправиха. Господарят също се изправи и удари с юмруци по масата така, че всички купи и ножове се разтресоха. Виното се разля. Чиниите изтракаха.
После, въпреки възрастта си, господарят скочи от мястото си на пейката.
— Талтош! — изсъска той с омраза, без да откъсва очи от мен.
Талтош. Знаех тази дума. Да, това беше моята дума.
Може би щях да побягна, ако баща ми не бе стиснал ръката ми. Хората вече излизаха от залата. Много жени бързаха навън, следвани от разтревожените си спътници, сред тях имаше и старици, които изглеждаха много объркани.
— Не! — извика баща ми. — Свети Ашлар. Той се завърна! Говори им, синко. Кажи им, че това е знак от небесата.
— Но какво да кажа, татко? — попитах аз и при звука на гласа ми, който ми се струваше съвсем обикновен, всички в залата като че полудяха. Хората хукнаха към изходите. Господарят вече се бе качил на масата със стиснати юмруци. Тръгна към нас, като разритваше чинии и чаши. Слугите не се виждаха никъде. Всички жени бяха избягали.
Накрая останаха само двамата монаси. Единият се изправи пред мен — беше висок, но не колкото мен, с червена коса и меки зелени очи. Усмихна ми се и тази усмивка ми подейства успокояващо като музика. Душата ми трепна.
Знаех, че другите се ужасяват от мен! Знаех, че бягат от мен. Те бяха изплашени като придворните на майка ми и нея самата.
Опитвах се да разбера какво става. Казах „талтош“, като да открия някакво скрито познание в себе си, но нищо не стана.
— Талтош — рече свещеникът, макар тогава да не знаех, че е свещеник-францисканец. Той пак ми се усмихна, сърдечно и нежно.
В залата бяха останали само баща ми, свещеникът и господарят, който още беше на масата. Трима мъже клечаха до огнището, сякаш чакаха нещо, но не знаех какво.
Страх ме беше от тях, от напрегнатите им погледи, приковани в господаря, който пък се бе втренчил в мен.
— Това е Ашлар! — извика баща ми. — Нима не виждаш? Какво още да стори Господ, за да видиш? Да разруши кулата с мълнии? Татко, това е той!
Осъзнах, че съм се разтреперил, странно усещане, каквото не бях изпитвал. Не бях треперил дори от студ, но сега не можех да се овладея. Всъщност се чувствах така, сякаш земята под краката ми се тресе много силно и аз не мога да се задържа на нея.