Свещеникът се приближи; зелените му очи ми заприличаха на скъпоценни камъни — само дето бяха направени от нещо меко. Той протегна ръка и погали нежно косата ми, после бузата и брадата.
— Това е Ашлар! — прошепна той.
— Това е талтош, това е дявол! — обяви господарят. — Хвърлете го в огъня.
Тримата до огнището пристъпиха напред, но баща ми и свещеникът застанаха пред мен. Да, не можеше да си представите какво беше. Единият искаше смъртта ми, сякаш беше архангел Михаил, а по-добрите не даваха това да се случи.
Аз се вгледах с ужас в огъня, смътно осъзнавайки, че той може да ме погълне, че ще изпитам неописуема болка, ако бъда хвърлен в него, че вече няма да съм жив. И тогава като че чух с ушите си писъците на хиляди страдащи, умиращи. Колкото повече се засилваше страхът ми, толкова повече отслабваше споменът, остана само треперенето и напрежението в ръцете ми.
Свещеникът ме прегърна и ме поведе към изхода.
— Няма да разрушите това, което Бог е създал.
Едва не се разплаках от докосването му и от топлината на ръцете му.
Той и баща ми ме изведоха от замъка, а господарят, който тръгна след нас, ме гледаше с огромно подозрение, докато вървяхме към катедралата. Снегът още се сипеше леко, хората ни подминаваха, увити във вълна и кожи. Беше невъзможно да различиш жените от мъжете в тези дрехи. Някои бяха по-малки, като деца, но виждах, че лицата им са стари и сбръчкани.
Катедралата беше отворена и изпълнена със светлина. Хората вътре пееха. Щом се приближихме, видях, че и тук големите извити врати са украсени със зеленина. Песента бе омайваща и красива. Миризмата на бор бе опияняваща. Носеше се някакъв ароматен дим.
Песента бе весела, някак по-празнична и триумфална от песента на монасите. В нея не се усещаше ясен ритъм, по-скоро общо въодушевление. В очите ми избиха сълзи.
Смесихме се с тълпата, която влизаше в катедралата, и запристъпяхме бавно напред. Слава богу, защото не можех да пазя равновесие заради песента. Господарят бе нахлупил шапката си на главата, баща ми, с кожените си одежди, и свещеникът, който бе вдигнал качулката си, за да се защити от студа, ме подкрепяха, удивени от слабостта ми.
Тълпата богомолци се придвижваше бавно към гигантския неф. Музиката ме разсейваше, но все пак бях завладян от размерите и дълбочината на катедралата. Не бях виждал така огромна и елегантна постройка. Прозорците й изглеждаха невъзможно високи и тесни. Арките над тях сякаш бяха сътворени от богове. В дъното, високо над олтара, имаше прозорец с формата на цвете. За новородения ми ум това изглеждаше непостижимо за силите на човека. Бях объркан и замаян.
Накрая, щом се приближихме до олтара, видях какво има там. Голям обор, пълен със слама, а в него крава, вол и овца. Те се дърпаха неспокойно на веригите, а от изпражненията им по пода се вдигаше пара. Пред тях стояха мъж и жена, издялани от безжизнен камък. Наистина, те бяха само символи. Очите и косите им бяха боядисани. Между тях, на малко легълце лежеше човешко бебе от мрамор — розово, лъчисто, усмихнато, със сияещи стъклени очи.
За мен това бе чудо. Нали ви казах вече, че очите на свещеника ми бяха заприличали на скъпоценни камъни. Сега гледах изкуствените очи на това бебе и връзката ме обърка и плени.
Музиката забавяше мислите ми, правеше ги несигурни, но тогава, в един печален миг разбрах истината.
Разбрах със сигурност, че никога не съм бил такова новородено, че всички тези хора са били бебета, че моят ръст и моят глас бяха ужасили майка ми. Аз бях чудовище. Почувствах го силно и ясно. Знаех, че не съм от човешката раса.
Свещеникът ме накара да коленича и да целуна детето, каза, че това е Христос, който е умрял заради греховете ни. После посочи кървавото разпятие, което висеше от високата колона вдясно. Видях мъжа на него и кръвта, която се стичаше от ръцете и краката му. Разпнатият Христос. Бога на Гората. Зеленият Джак11. Тези имена минаха през ума ми. Знаех, че детето и Христос на кръста са едно. Отново чух далечни викове от спомените, като от жестока сеч.
Музиката беше причината за това осъзнаване. Знаех, че скоро ще припадна. Вероятно воалът се беше надигнал малко и аз можах да проникна и да узная миналото, но последваха само болезнени моменти и не успях да разкрия повече.
11
Фолклорен образ, който най-често се възприема като въплъщение на плодородието и вековните гори; присъства в първомайските фестивали в някои части на Европа като мъж, облечен с костюм от листа или слама. Този образ се среща и в средновековни църковни дърворезби. — Бел.прев.