Светлината вече бе по-силна и най-ярките цветове засияха. Светецът бе направен от скъпоценни камъни! Потрепващо златно сияние, наситеносиньо, рубиненочерно, искрящобяло.
— Свети Ашлар! — прошепнах. Въоръжените мъже ме хванаха за ръцете.
— Върви и Бог да те пази, Ашлар. Отдай му душата си и когато смъртта отново дойде при теб, ще познаеш покоя.
Това бе моето рождение, господа. Това бе моето завръщане у дома. Сега ще ви кажа какво го последва и докъде успях да се издигна.
Бях отведен и никога вече не видях стария господар на замъка. Доколкото си спомням, не видях повече и този свещеник. Чакаше ме малка лодка, която плаваше трудно през замръзналите води, но стигна до голям кораб. Моята каюта бе много тясна. Аз наистина бях затворник. Пиех само мляко, защото другата храна ме отвращаваше, а заради бурното море все ми беше лошо.
Никой не си направи труда да ми обясни защо ме заключват, нито се опита да ме успокои. Нямах нищо за четене, нито даже броеница. Брадатите мъже, които се грижеха за мен, като че бяха изплашени, не искаха да отговарят на въпросите ми. Накрая аз изпаднах в нещо като ступор, пеех песни, които съчинявах от думите, които знаех.
Понякога ми се струваше, че нанизвам тези думи в песни, както хората правят гирлянди от цветя, само с мисълта колко красива е една или друга дума. Пеех с часове. Гласът ми бе дълбок и красив. Лягах на койката със затворени очи и пеех вариации на химните, които бях чул в Донелайт. Не спирах, докато не се събудех от този транс или докато не заспях.
Не помня кога осъзнах, че зимата е свършила, или просто се бяхме отдалечили от нея. Вече наближавахме бреговете на Италия. Погледнах през решетките на малкия прозорец и видях слънцето да озарява хубави зелени хълмове и изумително красиви скали. Най-накрая пуснахме котва в един оживен град.
Тогава се случи нещо забележително. Двамата мъже, които все не отговаряха на въпросите ми, ме изведоха и ме оставиха пред портите на манастир, като преди това удариха камбанката.
Преди да си тръгнат, пъхнаха в ръката ми малък пакет.
Стоях замаян от слънцето, после се обърнах и видях, че един монах отваря портата. Огледа ме от глава до пети. Още бях с хубавите дрехи от Лондон, но те вече бяха много мръсни от дългото пътуване, а брадата и косата ми бяха доста пораснали. Не носех нищо, освен пакета, и в объркването си го подадох на монаха.
Той веднага го взе, махна платното и кожата, с която бе увит, и извади голям пергамент — писмо, сгънато на четири.
— Влезте, моля — каза монахът любезно и погледна към пергамента. После се втурна нанякъде, като ме остави насред красив двор, изпълнен със златни цветя и озарен от слънцето. Чувах някакво пеене в далечината — меланхолична, печална мелодия от мъжки гласове. Обичах песните. Затворих очи и вдишах мелодията и аромата на цветята.
В двора се появиха неколцина монаси. Онези в Шотландия носеха бели роби, но тези тук бяха в груби кафяви раса и бяха обути със сандали. Заобиколиха ме и започнаха да ме целуват и прегръщат.
— Братко Ашлар! — поздравиха ме в един глас. Усмивките им бяха сърдечни и тъй изпълнени с любов, че аз се разплаках.
— Сега си сред нас. Не се страхувай повече. Ти ще живееш в лоното на Божията любов.
После видях разтворения пергамент в ръката на единия и попитах:
— Какво пише там?
— Пише, че си отдал живота си на Христа и ще тръгнеш по стъпките на основателя на нашия орден — свети Франциск. Ще станеш божи служител.
Изрекоха и други мили думи и пак ме прегърнаха. Явно никак не се страхуваха от мен и тогава разбрах: те не знаеха нищо за мен. Не знаеха как съм се родил. Погледнах се — ръцете, краката, косата — и реших, че освен по ръста и дългите коси, всъщност не се различавам много от тях.
Това ме обърка.
По време на вечерята — която бе по-обилна за мен, отколкото за тях — аз мълчах, защото не знаех какво да кажа. Беше очевидно, че мога да напусна това място, ако реша.
Но защо да го правя, рекох си. Отидох с тях в параклиса и се присъединих към химна. Когато чуха гласа ми, те закимаха, усмихнаха се и ме докоснаха одобрително. Скоро аз потънах в песента, вперил поглед в разпятието — в Христос, прикован на кръста. Казвам го така, за да си го представите, както аз го видях — измъчено тяло, покрито с рани, увенчано с венец от тръни и кървящо. Зеленият Джак, изгорен в своята кошница, гонен през полето от онези с пръчките.
Завладя ме щастие. Сключих сделка със себе си. Остани за малко. Винаги можеш да избягаш, но ако го направиш, ще изгубиш това място, ще изгубиш свети Ашлар.