Първата нощ, когато ме въведоха в килията ми, аз им казах, че няма нужда да ме заключват.
Те бяха изненадани и объркани, казаха, че не са възнамерявали да го правят. Всъщност дори ми посочиха, че вратата няма ключалка.
На сутринта дойдоха да ми съобщят, че е време да тръгвам за Асизи. Казах, че съм готов. Щяхме да вървим пеша, защото бяхме францисканци, монаси, отдадени на бедност и верни на духа на брат Франциск, затова не се качваме никога на кон.
Трийсет и пет
Историята на Лашър, продължение
Когато стигнахме Асизи, вече бях обикнал своите спътници. Бях се убедил напълно, че те не знаят нищо за мен, освен че искам да стана свещеник. Бях облечен като тях за това пътуване — със сандали и кафява роба, пристегната с въже на кръста. Още не бях си отрязал косата и носех хубавите си дрехи във вързоп, но въпреки това много приличах на монах.
Докато вървяхме, те ми разказаха житието на свети Франциск от Асизи, основателя на техния орден — че бил богат, но се отказал от богатството и станал бедняк, проповедник, грижел са за прокажените, от които другите се страхували, и така обичал всичко живо, че птиците кацали по раменете му, а вълците се галели в краката му.
Докато ги слушах, умът ми рисуваше великолепни образи. Видях лицето на Франциск — смесица от лъчезарния зеленоок свещеник в Шотландия и невинните ликове на спътниците ми. Вероятно това бе някакъв идеал, сътворен от онази част от мен, създадена да твори образи и мечти.
Какъвто и да бе, аз го познах.
Познах го. Познах страха му, когато баща му го прокле. Познах радостта му, когато се отдаде на Христа. И преди всичко познах любовта му към всички живи същества, които смяташе за братя и сестри, познах обичта му към всички хора, които виждахме наоколо — към италианските селяни по нивите, гражданите, монасите в манастирите и хората в господарските имения, които ни даваха подслон за през нощта.
Колкото по-щастлив се чувствах, толкова повече се чудех дали раждането ми в Англия не е било някакъв кошмар, нещо, което всъщност не се е случило.
Чувствах, че съм един от тези францисканци. Принадлежах на свети Франциск. Бях роден на грешно място и се радвах на мисълта, че може да стана светец като свети Франциск. Това ми се струваше естествено. Донесе ми покой, сякаш си спомнях време, когато всички същества са били добри, преди да се случи нещо ужасно.
Навсякъде, където отивахме, имаше деца, които работеха по нивите с родителите си или играеха по улиците на селата. Асизи също бе пълен с деца, големи и малки, като всеки друг град, и аз разбрах, без да ми казват, че това са малки човешки същества, непораснали хора. Те не бяха от страховития народ на малките хора, моите врагове, които щяха да ме убият от завист — горчиво знание, появило се само да ме измъчва, без да мога да го разбера. О, колко красиви бяха тези неразцъфнали хора, които растяха бавно, година след година, издължаваха се и научаваха онова, което аз знаех още с раждането си.
Когато видях майките им да ги кърмят, закопнях за мляко, но знаех, че това не е мляко на вещица. Не беше така силно и нямаше да ми помогне. Но аз бях пораснал. Бях станал дори още по-висок по време на пътуването. Всички ме смятаха за силен и здрав човек на около двайсет години.
Реших да не разкривам нищо от това. Най-добре бе да се променя сред хората около мен. Бях очарован от провинцията, от лозята, от зеленината и от меката светлина на италианското слънце.
Асизи бе построен на висок хълм, от многото издатини в хълмовете се виждаха околностите в целия им блясък, по-пленителни от покритите със сняг скали около Донелайт.
Всъщност моите спомени от Донелайт вече започваха да стават объркани. Ако не се бях научил да пиша през следващите няколко седмици и не бях записал всичко с таен код, мисля, че щях да изтрия спомена за раждането си напълно. С времето той ставаше все по-мъгляв.
Нека се върна на историята си. Влязохме в Асизи по пладне. Веднага бях отведен в базиликата на свети Франциск в другия край на града — голяма сграда, но не така студена като катедралата в Донелайт. Имаше извити куполи, а не остри кули, и стените й бяха оживени от прекрасни образи на светеца, под които беше светилището му, където вярващите идваха на тълпи, както при свети Ашлар у дома.
Стотици хора обикаляха около гробницата на светеца, на която обаче нямаше негово изображение. Полагаха ръце върху нея, целуваха я, молеха му се на глас да ги излекува, да им даде утеха, да се застъпи за тях пред добрия Господ.