Нищо не ме отвращаваше — освен омразата и насилието. Това остана непроменено по време на целия ми земен живот. Аз или се натъжавах от нещо, или бях привлечен от него — нямаше средно положение.
Всъщност харесвах прокажените, защото другите се страхуваха от тях, и разбира се, знаех, че свети Франциск се е борил да преодолее това. Аз бях решен да стана велик като него. Успокоявах болните, къпех и обличах онези, които бяха твърде болни, за да се грижат сами за себе си. Като чух, че света Катерина Сиенска веднъж пила водата, с която е изкъпан прокажен, с радост сторих същото.
Почти от самото начало в Асизи ме смятаха за невинен и отнесен Божи любимец. Млад монах, който наистина притежава огъня на свети Франциск и върви по стъпките му.
Тъкмо защото изглеждах така непристорен и неспособен на лукавство, така по детски, ако искате, хората винаги бяха открити с мен, разказваха ми разни неща и откровеничеха пред сияйния ми безкористен поглед. Изслушвах всички. Не пропусках и дума. Представете си само — едно гигантско дете, което се учи и от най-малките жестове на хората, от откровенията им за главните истини в живота.
Ето какво ставаше в ума ми.
Нощем се учех да чета и да пиша — пишех постоянно и спях възможно най-малко. Запомнях песни и стихове. Изучавах стенописите в базиликата, нарисувани от Джото, които изобразяваха най-значимите събития в живота на Франциск, включително как е получил стигмата — раните по ръцете и краката. Излизах да говоря с поклонниците, да чуя техните думи.
Първата година, която си спомням като дата, е 1536-а. Често ходех до Флоренция, за да се грижа за бедните, да посещавам бордеите им и да им нося хляб. Флоренция още беше град на Медичите и вече бе преживяла най-големия си разцвет, но тогава не знаех това, а и то не личеше по нищо.
Напротив — Флоренция беше прекрасно оживено място. Там се продаваха хиляди печатни книги и навсякъде имаше скулптури от Микеланджело. Търговските гилдии бяха още силни, въпреки че търговията вече се пренасяше към Новия свят; градът приличаше на безкрайна процесия — също като голямата процесия за Тялото Господне. Постоянно се провеждаха най-различни представления.
Банката на Медичите тогава беше най-голямата в света. Флоренция бе пълна с грамотни мъже и жени, които умееха да мислят и разговарят. Това бе градът на Данте и на политическия гений Макиавели; град, който бе създал Фра Анджело и Джото, Леонардо да Винчи и Ботичели — град на велики писатели и художници, на принцове и светци. Самият той бе изграден от камък и бе изпълнен с палати, църкви, прекрасни площади, градини и мостове. Вероятно нямаше друг такъв по целия свят. Поне флорентинците мислеха така, аз също.
Скоро опознах всеки метър от Флоренция и научавах, по един или друг начин, новините от света.
А той определено беше на ръба на огромно бедствие! Хората постоянно говореха за сетните дни.
Английският крал Хенри VIII бе изоставил правата вяра. Рим тъкмо започваше да се възстановява от безчинствата на протестантите и католиците испанци. Всъщност папата и кардиналите се бяха укрили в замъка Сантанджело, което донесе на хората дълбоко разочарование и подкопа вярата им.
Черната чума постоянно се завръщаше — появяваше се на всеки десет години и взимаше своите жертви. На континента се водеха войни.
Най-лошите слухове обаче бяха за протестантите зад граница — за лудия Мартин Лутер, който бе обърнал целия немски народ срещу Църквата, както и за другите отвратителни ереси — баптисти и калвинисти, които всеки ден покваряваха хиляди християнски души. Говореше се, че папата е безсилен пред тях. Все се свикваха събори, но не се правеше нищо. Самата Църква беше в процес на реформиране и не можеше да даде отпор на еретиците Джон Калвин и Мартин Лутер. Половината свят изглеждаше залят от протестантите, които разрушиха цяла една култура, когато се отказаха от властта на папата.
Но нашият свят, в Асизи и Флоренция, както и в цяла Италия, изглеждаше разкошен, богат и отдаден на истинската вяра. Когато четеш Писанието, не можеш да не повярваш, че нашият Бог е вървял по Виа Апия. Италия изпълваше душата ми — с музиката си, градините, зелените поля — струваше ми се, че няма друго място на света, където бих искал да бъда. Повече от Флоренция обичах единствено Рим, вероятно само заради размерите му и заради разкошната базилика „Свети Петър“. Но тогава и Венеция беше разкошна. Аз се грижех за бедните навсякъде, за гладуващите, които винаги ме чакаха.