Когато ме ръкоположиха, вече нямах никакъв страх от болести. Пеех на онези, които бяха изгубили всяка надежда за облекчаване на болките. Влизах в стаи, където другите не смееха да стъпят.
Все пак не всичко беше идеално. От време на време си спомнях със сепване мига на раждането си. Събуждах се, сядах в леглото и мислех — о, не е възможно. После лягах пак в мрака и осъзнавах, че е възможно, защото нямах нито майка, нито баща, нито сестри или братя! Аз не бях такъв, за какъвто ме мислеха хората. Спомнях си кралицата, реката и планините като частици от кошмар.
Понякога ми се струваше, че след такива трескави моменти ще срещна онези, които ме следяха дори още по-ревностно отпреди. Разбира се, обвинявах се, че си въобразя вам, но колкото повече мислех за това, толкова по-странен ставаше животът ми.
После дойде време, когато издадох природата си по доста спонтанен и странен начин. Обичах мляко. Дяволът винаги ме изкушаваше с видения на женски гърди. Дори по време на постите имах нужда от мляко, не можех да издържа, това бе най-големият ми грях. Понякога грабех с шепи сирене и го ядях. Харесвах всяка мека храна, но жадувах за сирене и мляко.
Веднъж вървях из поле, пълно с крави. Беше по изгрев и наоколо нямаше никого. Или поне аз така си мислех. Коленичих до една крава и изцедих мляко от вимето й право в устата си.
Когато се наситих, легнах на тревата и се вгледах в небето. Чувствах се като животно заради стореното. Дойде един стар овчар, облечен в износена, но спретната дреха. Лицето му бе почерняло от работата на открито.
Той ми прошепна нещо, изпълнен със страх, и избяга. Аз хукнах след него, като повдигнах расото си, за да не се спъна.
— Какво ми каза? — попитах.
Той прошепна нещо с омраза, вероятно проклятие, и пак хукна да бяга.
Аз бях обзет от страх. Този мъж бе разбрал, че не съм човешко същество. И всъщност от този ден нататък в ума ми започна да се прокрадва недоверие към хората.
Видях селянина и в града. Той също ме видя. Мога да се закълна, че хората с него започнаха да си шушукат. Както и да е. Една сутрин излязох от килията си в манастира и намерих голяма стомна с прясно мляко. Направо се вкамених. За миг като че не знаех къде се намирам, кой съм и какво стана.
Знаех само, че това е приношение и че се е случвало и преди. В долината малките хора и един гигант сред тях отиват до границата на кръга и носят като приношение мляко. Главата ми се замая. За първи път от години видях отново каменния кръг, обръчите от хора, много обръчи, всеки по-широк от предишния, толкова много, че не можех да ги изброя.
Взех стомната и я изпих жадно, както винаги. После вдигнах поглед и видях в другия край на градината, в сенките на манастира, някакво движение — хора, които се разбягаха нанякъде. Мисля, че някои от монасите също видяха това. Не знаех какво да направя и не посмях да кажа никому. Реших да не обръщам внимание. Бях се обрекъл на свети Франциск и служех единствено на Бога.
Тази нощ един холандец ме следеше, а на сутринта се върнах в Асизи, за да говоря с монасите, да подновя обетите си и да пречистя душата си.
Следващите дни много хора дойдоха с молба да ги излекувам. Положих ръце върху тях и постигнах някои смайващи резултати. Нямаше съмнение, че сред селяните е тръгнала мълва за мен. Постоянно се появяваха стомни с мляко на най-странни места. Както си вървях по улицата, в края й намирах стомна с мляко на камъните.
И нещо друго започна да ме измъчва. Осъзнах, че всъщност никога не съм бил кръстен! Освен ако ужасената акушерка или някоя придворна дама не бяха свършили това. Но се съмнявах в това. Когато разсъждавах по въпроса, започнах да си спомням всички подробности от северната страна, където бях роден и откъдето бях прокуден, и осъзнавах, че ако не съм кръстен, значи не мога да бъда приет в лоното на ордена, което пък означаваше, че нямам право да давам причастие.
Всъщност нищо от това, което правех, не можеше да донесе плод. Изпаднах в тежка меланхолия. Не говорех с никого.
Тогава изведнъж реших, че сигурно съм си въобразил рождението си в Англия и нищо такова не се е случвало! Донелайт. Не бях чувал да се споменава за катедрала там, нито за монаси от нашия орден. Хенри VIII с години преследваше католиците, но след възкачването на добрата кралица Мери страната пак влезе в лоното на истинната Църква.