— Нима може да е толкова просто?
— Да, може. Това са все обществени клиники, а ти си спомняш Роуан. Кой би й задавал въпроси?
— О, да, абсолютно.
— Хората в Париж, които са я видели, я помнят добре, но не могат да ни помогнат да я намерим. Не знаят откъде е дошла, нито къде е отишла. Колкото до придружителя й, той бил „висок и слаб, с дълга коса и шапка“.
— Дълга коса! Сигурен ли си в това?
— Да, така е казала жената от Париж на детективите на семейството. — Ларк сви рамене. — В Донелайт Роуан също е забелязана с висок слаб мъж с дълга черна коса.
— И ти не си я чувал от нощта, в която получи пробите?
— Точно така. Тя каза, че ще ме държи в течение, доколкото може.
— А записа ли обаждането?
— Тя ми каза, че е в Женева и това, което вече ти предадох. Отчаяно искаше да ми изпрати тези неща. Каза, че ще се опита да ги изпрати преди зазоряване и аз трябва да ги донеса на теб. Каза, че тя е родила въпросния субект. Амниотичната течност беше по парчетата от хавлия. Имаше и проби от нейната собствена кръв, слюнка и коса. Надявам се, че си направил изследванията.
— Можеш да си сигурен.
— Но как може да е родила нещо, което не е човешко същество? Искам да знам какво си открил, без значение колко е откъслечно или противоречиво. Ще трябва да обясня всичко това на семейството утре! Ще трябва да го обясня и на самия себе си.
Мич покри уста с дясната си ръка и се покашля леко, колкото да си прочисти гърлото.
— Както казах, то не е хомо сапиенс — започна той, като гледаше Ларк право в очите. — Може обаче да изглежда като хомо сапиенс. Кожата му е много по-еластична — всъщност такава е кожата единствено на човешките ембриони, но очевидно съществото ще запази това свойство, макар че само времето ще покаже. Черепът изглежда мек, като на бебе, но и това може да се окаже постоянна характеристика. Той все още има фонтанела, поне на последните рентгенови снимки; всъщност има индикации, че тя е постоянна.
— Господи боже! — възкликна Ларк. Не можа да устои да не докосне главата си. Фонтанелите на бебетата винаги го притесняваха! Но пък Ларк нямаше деца, а майките като че свикваха да разнасят насам-натам малките създания, които имаха покрити само с кожа дупки на главите.
— Това нещо никога не е било обикновен човешки зародиш, между другото — каза Мич. — Клетките от амниотичната течност показват, че когато се е родило, е било напълно развито миниатюрно същество от мъжки пол. Вероятно се е разгънало благодарение на изключителната си еластичност, станало е и е тръгнало с майка си, както малко жребче или жирафче тръгва веднага след раждането.
— Пълна мутация — каза Ларк.
— Не, изхвърли изцяло тази дума от ума си. Това не е мутация. Това сякаш е продукт на съвсем отделен и сложен еволюционен процес. Краен продукт на цял друг набор от случайни мутации и промени в течение на милиони години. Ако Роуан Мейфеър е родила това същество — а това изглежда сигурно с оглед пробите, които е изпратила — предполагам, че си имаме работа с вид, развил се в пълна изолация на някакъв непознат континент, нещо по-старо от хомо еректус и хомо сапиенс, много по-старо, и с цял спектър генетична наследственост от други видове, какъвто хората не притежават.
— Други видове.
— Точно така. Това същество изкачва своя собствена еволюционна стълбица. Не е съвсем чуждо за нас. Развило се е от същия първичен бульон, но неговата ДНК е далеч по-сложна. Ако опънеш двойната му спирала, тя ще се окаже два пъти по-дълга от тази на човека. Това същество като че ли — поне донякъде — е изкачвало стълбицата, запазвайки всякакви прилики с по-нисшите форми на живот, каквито ние, хората, вече не притежаваме. Но аз все още съм в началото на изследванията. И в това е проблемът.
— Не можеш ли да работиш по-бързо? Не можеш ли да откриеш още нещо?