Преди да довърша обаче, брат ми дръпна холандеца и така го удари, че той полетя назад в тълпата, а хората наоколо се разкрещяха уплашено.
— Вече те предупредихме — каза му той. — Стой далече от нас, стой далеч от долината. — А после го заплю в лицето.
Холандецът се втренчи в мен и като че видях омраза в очите му; чиста омраза, или може би просто наранена гордост.
Брат ми и хората му ме задърпаха към църквата.
Жертвено животно! Сееш смърт сред човешките жени…
Душевният ми покой бе нарушен. Радостта от пътуването изчезна. Дори бях сигурен, че има хора в катедралата, които бяха видели тази малка драма и бяха разбрали всичко — взираха се в мен с лукавство, сякаш се забавляваха. Аз отидох да получа причастието си.
— Господи, облей ме с благодат, виж душата ми — чиста и невинна.
Сред тълпите в Париж имаше доста странни личности. Може и да съм си въобразил, но в мен се втренчваха циганите, сакатите и уродливите. Затворих очи и запях без думи в ума си.
На следващата нощ си облякохме други, по-прости дрехи, и отплувахме за Англия.
Над морето се бе спуснала плътна мъгла и беше много студено. Отново се връщах в земята на зимата, земята на ниско надвисналото небе, на смътната слънчева светлина, на вечния студ и мистериите, земята на тайните и ужасяващите истини.
Слязохме на брега след четири нощи — в Шотландия. Направихме го много потайно, защото хората на кралицата наистина преследваха католическите свещеници и ги изгаряха на клада. Продължихме към вътрешността, към планините. Зимата се спусна над мен като паяжина, която ме бе чакала. Сякаш самите скалисти възвишения ми нашепваха: „О, ето те и теб. Ти имаше своя шанс, но вече всичко е загубено“. Все мислех за човека от Амстердам, но имах една-единствена цел. Исках да ида в Донелайт и да науча цялата истина от баща си. Не исках легенди или суеверия, а да разбера каква бе причината за страха, който бях видял у майка си и всички останали. Истината за всичко.
Трийсет и шест
Историята на Лашър, продължение
Долината беше обсадена. Главният проход бе затворен. Минахме през тайния тунел, който сега ми се стори по-малък и по-страховит отпреди. На места той ставаше така стръмен и мрачен, че за малко да се върнем обратно.
Но изведнъж, съвсем внезапно, стигнахме края му и пред нас се разкри разкошната долина на Донелайт, покрита от бялата пелена на снега и озарена от упоритото зимно слънце.
Хиляди вярващи бяха потърсили убежище тук, бежанци от религиозната война, разгоряла се в околните градове. Не бяха огромно множество като в Рим или Париж, но за тази откъсната от континента красива страна тълпата определено бе многолюдна. Бяха издигнати временни подслони до крепостните стени на града и в подножието на катедралата, а цялата долина бе осеяна с малки колиби. Главният проход беше барикадиран и димът от хиляди огньове се издигаше към снежното небе. Тук-там се виждаха украсени палатки — като царски шатри на бойно поле.
Небето притъмняваше, слънцето вече потъваше в оранжево сред облаците над върхарите. Светлините в катедралата горяха. Беше студено, но не смразяващо, а разкошните витражи грееха в сумрака с ярко и красиво сияние. Водите на езерото ревниво пазеха последните отблясъци на слънцето, а по бреговете му се виждаха въоръжени планинци.
— Първо ще се помоля — казах аз на брат си.
— Не — отсече той. — Веднага трябва да идем в замъка. Ашлар, цяло чудо е, че още не са опожарили всичко. Сега е Бъдни вечер и те са се заклели да я залеят в кръв. Сред нас има хора, които са готови да станат протестанти — те мислят, че Калвин и Нокс говорят истината. Те са предимно от по-старите, по-суеверните. Настъпил е миг, в който може да се разрази война дори сред собствените ни хора.
— Добре тогава — рекох, но сърцето ме болеше от копнеж да видя катедралата, да си спомня първата Коледа, когато отидох в обора и видях бебето в яслата, а до него истински вол и истинска крава, истинско магаре. Сред омайната миризма на сено и зелени клонки. Бъдни вечер! Това означаваше, че Детето още не е положено в яслите. Щях да ида навреме да го видя, вероятно дори щях да го докосна. И тогава, въпреки всичко, въпреки студа и страховития мрак, аз си помислих: „Това е моят дом“.
Замъкът си беше горе-долу какъвто го помнех — огромна, безлична и безрадостна каменна грамада, грозна като всяка постройка на Медичите и като всеки замък, който бях виждал по пътя си през разяжданата от войни Европа. Дори само видът му ме изпълни със страх. Щом стигнах до подвижния мост, аз се обърнах и се загледах в долината — в градчето, което бе много по-малко и по-бедно от Асизи. Из веднъж всичко ми се стори жестоко и плашещо — земя на рошави, светлокожи хора с груб език, недокоснати от цивилизацията и неразбираеми за мен.