Камбаната заби точно в полунощ. Коледа. Христос се раждаше. Гайдарите влязоха в катедралата, облечени с карирани полички; след тях вървяха малки деца, целите в бяло, като ангели, а подир тях всички останали — бедни, богати, парцаливи или скъпо облечени — се тълпяха на вратата.
Гласовете ни се издигнаха в химн: „Христос се роди. Христос се роди“. Пак чух гайдите и тъпаните. Ритъмът ме омагьоса и очите ми се замъглиха, но аз продължих напред, като не откъсвах поглед от осветения олтар и от яслата, вдясно от него, пред мраморната преграда за приемане на причастие.
Детето в ръцете ми започна да плаче, сякаш само искаше да възвести добрата вест, и зарита с хубавите си малки крачета, когато го вдигнах високо.
Никога не съм бил такова дете. Никога не съм бил такова чудо. Аз бях нещо древно и забравено, боготворено във времена на мрак. Но всичко това нямаше значение. Господ ме виждаше, знаех това. Господ знаеше колко Го обичам, колко обичам чедата Му, колко обичам Детето, родено във Витлеем, и всички, готови да възхвалят името Му. Свети Франциск също ме виждаше, мен, верния му следовник, неговото чедо.
Най-сетне стигнах до широкия олтар, коленичих и положих детето в яслата върху приготвената пелена. То изплака силно, щом го оставих, горкият малък Христос! Очите ми се изпълниха със сълзи при вида на неговото съвършенство — при вида на обичайната му симетрия, на естествения блясък на очите му, при звука на гласа му. Отстъпих назад и Девата коленичи до малкото чудо. А вдясно, до яслата, коленичи и младият Йосиф. Дойдоха и овчарите, истински овчари от Донелайт, увити с топли овчи кожи. Доведоха до яслите крава и вол.
Химнът зазвуча по-силно и по-красиво под ритъма на барабаните и съпровода на гайдите. Аз започнах да се полюшвам и очите ми се замъглиха. С тъга осъзнах, че, потънал дълбоко в музиката, още не съм погледнал към моя светец. Не бях зърнал ни веднъж прозореца, когато вървях по пътеката. Но това нямаше значение. Та нали той бе само стъкло, само минало. Сега аз щях да сътворя живия Исус. Момчетата иподякони бяха готови и аз поех към подножието на стъпалата и занареждах древните латински думи. Възкачвах се към Божия олтар.
В мига на тайнството, когато малките камбани иззвъняха, за да отбележат този свят момент, аз вдигнах нафората. Това е Моето тяло. Вдигнах потира — това е Моята кръв. Яжте от Моето тяло и пийте от Моята кръв.
Накрая се обърнах, за да дам на вярващите Свето причастие и те заприиждаха към мен — млади и стари, немощни и силни. Подаваха пеленачетата си, за да положа в малките им устички светата нафора.
Високо горе, сред извисяващите се заострени арки на огромната сграда, витаеха сенки, но светлината се издигаше, свята и ярка, и проникваше във всяко кътче, докосваше всеки каменен къс, за да го сгрее с топлината си.
Господарят на замъка, баща ми, дойде да приеме причастие, а с него и страхливата ми сестра, Емалет, която сведе глава в последната секунда, така че никой да не види, че не слагам нафора в устата й. Чичовците, които помнех от миналото, родствениците ми и велможите от васалните замъци, също идваха заедно със своите кланове. После дойде ред на селяните от долината, на овчарите, на търговците от града — безкраен поток от хора.
Това продължи може би повече от час, носеха още вино и хляб, докато всички мъже и жени бяха причестени. Всички бяха приели Живия Бог в сърцата си.
Не бях познал подобно щастие в Италия. Не бях познал подобно щастие в полето, под Божиите небеса, под Неговите съвършени звезди. Обърнах се да изрека финалните слова: „Вървете, месата свърши!“, и видях по лицата на всички кураж и щастие. Камбаните започнаха да бият по-бързо, ликуващо, в луд ритъм. Гайдите засвириха диво, чу се тътенът на тъпаните.
— Към замъка — извикаха хората. — Време е за празника на господаря.
В следващия миг аз се озовах на раменете на няколко здрави мъже от града.
— Ще устоим срещу силите на ада — викаха хората. — Ще се бием до смърт, ако трябва. — Добре, че ме вдигнаха, защото музиката стана така жива и силна, че вече не можех да вървя сам. Бях като омагьосан, направо обезумял, докато ме носеха през катедралата — но този път се обърнах надясно и видях черния стъклен образ на моя светец.
Утре, когато слънцето изгрее, помислих си, ще дойда при теб. Бъди с мен, Франциск. Кажи ми добре ли се справих.