После музиката ме завладя изцяло. Можех само да стоя изправен, докато ме изнасяха от църквата към мрака и снега, към факлите, които осветяваха замъка.
Главната му зала беше отрупана със зеленина и празнично осветена. Хората ме оставиха до огромната маса, а в огнището беше довлечен и запален коледният дънер.
— Гори, гори, гори дванайсетте нощи на Коледа — пееха хората. Гайдите свиреха, а тъпаните биеха. Слугите започнаха да носят печено месо и бокали с вино.
— Все пак ще имаме Коледна гощавка — извика баща ми. — Няма вече да живеем в страх.
Влязоха момчетата с печената глиганска глава, а после бяха внесени и печените животни на големите почернели шишове. Залата се изпълни с дами с разкошни рокли и деца, които танцуваха, хванати за ръце. Накрая всички станаха, хванаха се в кръгове и затанцуваха племенния си танц.
— Ашлар — рече баща ми. — Ти ни върна нашия Господ. Бъди благословен!
Седях изумен до масата и ги наблюдавах, а барабаните тътнеха в ума ми. Гайдарите също танцуваха, докато свиреха. Гледах как кръговете от хора се разкъсват и формират други кръгове. Ароматът на храната беше омаен. Огънят блестеше ярко.
Затворих очи. Не знам колко време съм седял така — с глава, отпусната на облегалката на стола, слушах смеха и песните им, музиката. Някой ми даде вино и аз го взех, някой ми даде месо и аз го взех. Беше Коледа и можех да ям месо, днес можех да не бъда беден францисканец.
Изведнъж нещо се промени. Първо реших, че е настъпило затишие, но всъщност барабаните бяха забавили ритъма си и звучаха някак заплашително, а гайдите свиреха мрачна мелодия.
Отворих очи. Всички се бяха смълчани, може би завладени от музиката. Знаех, че съм твърде замаян, за да помръдна. Видях онези, които удряха тъпаните, и сериозните лица на гайдарите.
Това вече не беше Коледна музика, а нещо по-мрачно, заплашително и лудо. Опитах се да стана, но не можах. Музиката като че бе изгубила мелодията си и сега изпълняваше една и съща тема, като жест, повторен хиляди пъти.
Тогава долових миризмата. Помислих си, че идва от сестра ми, но само аз я усещам и трябва да потуша желанията, които събужда.
В този миг сред събралите се в залата и на стълбището се чу шумна въздишка. Всъщност някои дори се бяха извърнали и криеха лицата си, а други се притискаха към стените.
— Какво има? — извиках аз. Баща ми и сестра ми стояха безмълвни — всички мълчаха. Тъпаните обаче продължаваха ритъма си, а гайдите виеха.
Миризмата стана още по-силна и когато се опитах да се задържа прав, видях група хора, облечени в черно и бяло, да влизат в залата.
Знаех, че пуританите се обличат в такива одежди и с корави бели яки. Това бяха те. Дали идваха за война?
Вървяха напред, но като че криеха някого помежду си. Гайдите и тъпаните продължаваха да свирят.
Исках да изкрещя: „Вижте, протестантите!“ — но бях онемял. Миризмата ставаше все по-силна и по-силна.
Най-сетне групата на новодошлите се разкъса и оформи малък кръг, в който стоеше дребно, приведено женско създание с огромна усмивка, с гърбица и горящи очи.
— Талтош, талтош, талтош! — изкрещя тя и пристъпи към мен. Разбрах, че миризмата се излъчва от нея! Сестра ми се хвърли към мен, но баща ми я хвана и я накара да се свлече на колене.
Пред мен стоеше жена от малките хора и ме гледаше с блеснали очи.
— Да, ние с теб ще създадем гиганти, високи братко, съпруже мой! — изпищя тя, разпери ръце и прокъсаната й роба се разтвори. Видях огромните й приканващи гърди, виснали над малкия корем.
Миризмата й ме замайваше и щом тя пристъпи към мен, като че порасна и се разхубави в очите ми, стана елегантна, с дълги крайници и бели пръсти, които посегнаха да погалят лицето ми. Истинска жена от моя вид.
— Не, Ашлар! — изкрещя сестра ми, а аз видях как юмрукът на баща ми се стрелва и тя падна на пода.
Жената пред мен бе прекрасна, златната й коса растеше пред очите ми, стелеше се по голия й гръб и между гърдите. Тя я отхвърли назад и разкри голотата си, притисна гърдите си, после плъзна ръце надолу и отвори скритите си влажни срамни устни между краката. Аз бях обезумял, овладян от страстта и от музиката, от омагьосващата красавица. Изправиха ме до масата, тя легна пред мен, а аз отгоре й.
— Талтош, талтош, талтош! Направи талтош!
Тъпаните биеха още по-силно, сякаш силата на звука им не знаеше граници. Гайдите се смесиха в един общ вой. А под мен, сред златните косми между краката й, срамните й устни ми се усмихваха така, сякаш можеха дори да проговорят! Бяха влажни, нежни и лъскави от женската мъзга. Исках я, подушвах я, имах нужда от нея. Трябваше да го направя.