Но сечта беше започнала — глави хвърчаха от раменете, пронизаните пищяха за милост. Мъжете се биеха, за да защитят жените. Дори малките деца не бяха пощадени.
Нападателите се хвърлиха срещу мен, хванаха ме и ме изнесоха от залата заедно с другите чудовища, новородените, и техните майки — вещиците. Озовахме се навън, в студената нощ, огласявана от писъците на ранените, отекващи в хълмовете.
— Господи Боже, помогни ни, помогни ни — виках аз. — Помогни ни, това е зло, това не е твоята справедливост. Не. Накажи виновните, само виновните! Господи Боже!
Хвърлиха ме върху каменния под на катедралата и ме повлякоха по пътеката. Огромните витражи се пръскаха навсякъде около мен. Видях пламъци. Задушавах се от черния гъст дим, тялото ме болеше, защото бе жестоко ожулено от влаченето по камъните. Видях как яслите потънаха в пламъци, а вързаните животни заблеяха сред огъня, без да могат да се освободят.
Накрая ме хвърлиха пред гробницата на свети Ашлар.
— През прозореца, през прозореца! — крещяха всички. Аз се надигнах на колене и видях, че всички дървени пейки и орнаменти в катедралата горят. Димът поглъщаше всичко. Писъците на ранените бяха оглушителни. Внезапно нечии ръце ме вдигнаха, залюляха ме напред-назад, напред-назад, и ме хвърлиха към огромния прозорец с витража на светеца!
Лицето и гърдите ми се удариха в стъклото. То се разтроши и аз си помислих: „Сега ще умра. Най-сетне ще намеря покой в нощта, сред звездите и Господ ще ми обясни защо се случи всичко това“.
Но видях пак долината и горящия град. Видях всеки прозорец — като пламтяща уста. Видях къщите, потънали в огън. Видях телата, проснати пред мен, и осъзнах, че това не са видения на издигаща се към небесата душа. Бях още жив.
После тълпата ме връхлетя отново и ме понесоха като подивели нанякъде.
— Занесете го в кръга — крещяха. — Занесете всички там, изгорете ги в кръга, изгорете вещиците и талтошите.
Причерня ми, бях ужасен — не можех да си поема дъх. За миг се опитах да се изтръгна, обезумял като подгонено животно. А после отново се замолих: „Господи Боже мой, помогни ни, не им позволявай да ни хвърлят в пламъците“.
Щом ме пуснаха на земята, видях, че сме насред древния каменен кръг. Грубите камъни се издигаха към небето, ясно видими заради пламъците, погълнали катедралата и целия град зад нас.
Удари ме камък, после още един и още един. Следващият ме уцели в окото и от него потече кръв. Чувах пращенето на огъня. Почувствах жегата. Но аз вече умирах — камъните летяха към главата ми и болката от ударите бе така голяма, че почти не усетих изгарянето, когато пламъците започнаха да ме облизват.
— Господи Боже мой, в твоите ръце предавам душата си, аз, твоят недостоен слуга, Ашлар, не мога да сторя нищо повече. Пресвети Боже, Исусе, към теб се въздигам. Света Майко, приеми душата ми. Франциск, помогни ми, Света Майко Божия, в твоите ръце предавам… душата си!
А после… После…
Нямаше никакъв Бог.
Не държах детето Исус в обятията си.
Нямаше Света Майка.
Нямаше Светлина.
Нямаше справедливост.
Нямаше ад.
Нямаше рай.
Само мрак.
След това се появи Сузан.
Сузан, която извика в нощта.
Ашлар, свети Ашлар.
Ярко същество от плът, едва видимо сред каменния кръг! И видях кръга от камъни, съвсем кръгъл! Чух гласа й!
Нейният вик дойде след цяла вечност, съвсем немощен, като слаба искрица, но после стана по-силен, по-ясен, и аз се събрах, за да чуя:
— Ела, мой Лашър, чуй гласа ми.
— Кой съм аз, дете? — Аз ли говорех? Нима най-сетне говорех с моя истински глас?
Нямаше време, нямаше минало, нямаше бъдеще, нямаше спомени…
Само смътно видение на топла плът сред мъглата, размазан образ, който протяга ръце в центъра на каменния кръг.
И тогава дойде нейният наивен, детски отговор, нейният смях, нейната любов:
— Моят Лашър, това си ти, моят отмъстител, моят Лашър! Ела при мен!
Трийсет и седем
Лашър седеше притихнал, навел глава и проснал ръце на масата. Майкъл не каза нищо, само се озърна към Клемент Норган, после към Аарън и накрая към Ерих Столов. Видя състрадание по лицето на Аарън. Ерих Столов изглеждаше изумен.
Лашър като че ли бе успокоен, почти ведър. Скоро обаче сълзите му потекоха отново. „Той ги рони, сякаш са бижута, кичи се с тях“, помисли си Майкъл и потрепери, като да се отърси от омайващата красота на това създание, от тихия му равен глас.