— Каква поема? — попита Лашър с любопитство. — Ти знаеш поема? Ще ми я кажеш ли? Обичам стихове. Обичам да ги слушам. Роуан ги казваше много хубаво.
— Знам хиляди стихове — каза Майкъл. — Но ти ще чуеш точно тази строфа и ще разбереш:
— Не, не разбирам — рече Лашър невинно. — Какво означава? Не мога да разбера. Няма достатъчно рими.
Внезапно той вдигна очи към тавана, Столов стори същото, или поне килна глава така, сякаш бе доловил някакъв слаб звук.
Чуваше се тиха музика, стария стържещ грамофон. Грамофонът на Жулиен. Майкъл се засмя.
— Много навременно напомняне, но нямам нужда от него.
Той скочи от стола и се хвърли към Лашър, който се дръпна назад и успя да се измъкне. Застана зад Столов и Норган, които се изправиха настръхнали.
— Не му позволявайте да ме убие! — прошепна Лашър. — Татко, не можеш да сториш това! Не, няма да свърша пак така!
— Ще те убия — викна Майкъл.
— Татко, ти си като онези протестанти, които разрушиха прекрасните витражи.
— Да, лоша работа — изсъска Майкъл.
Лашър отскочи наляво, после спря и се втренчи във вратата към бюфетната.
За част от секундата Майкъл видя, че Жулиен стои на прага й, жив, замислен, белокос, скръстил ръце, решен да му препречи пътя.
Лашър обаче вече тичаше по коридора, а останалите хукнаха тромаво след него. Майкъл блъсна Аарън назад и се втурна след тях. Избута Столов настрани и така удари Норган, че той се преви и падна на пода.
Лашър спря като вкаменен, взираше се към предната част на къщата. Пред вратата във форма на ключалка стоеше Жулиен — неподвижен, усмихнат, със скръстени на гърдите ръце.
Майкъл скочи към Лашър, който се изви леко встрани, завъртя се и хукна по стълбите.
Майкъл вече чувстваше тежест в гърдите. Посегна към черното расо на Лашър, но не успя да го хване. Чу че Столов крещи нещо зад гърба му и усети ръката му на рамото си.
Но на площадката на стълбището, пред вратата към задната част на къщата, пак стоеше Жулиен. Щом го видя, Лашър се обърна и за малко да падне. Изправи се бързо, хукна по коридора на втория етаж и затича по стълбите към третия.
— Пусни ме! — изкрещя Майкъл на Столов и го изблъска назад.
— Не, няма да го убиеш. Няма.
Майкъл се извъртя, стисна Столов за брадичката, отблъсна го силно назад и той полетя по стръмното стълбище.
За миг Майкъл се втренчи невярващо в мъжа, който се стовари на пода, разкривен от болка.
Но Лашър бе стигнал до спалнята на третия етаж и Майкъл дори чу как дърпа резето.
Хукна след него и заудря с юмруци по вратата. Удари я с рамо, веднъж, два пъти, после се отдръпна назад и я изрита така силно, че най-сетне я разби. Малкият грамофон свиреше тихо. Прозорецът към покрива на верандата беше отворен.
— Не, Майкъл, за бога, не го прави — шепнеше Лашър. — Какво толкова съм сторил, исках само да живея.
— Ти уби детето ми! — изкрещя Майкъл. — Ти докара жена ми до ръба на смъртта. Ти се всели в моето собствено дете, подчини го на мрачната си воля, ето какво направи. Уби жена ми, унищожи я, както си унищожил майка й и нейната майка, всички онези жени! Ще те убия! Ще те убия с удоволствие! Ще те убия в името на свети Франциск, в името на свети Михаил, в името на Света Богородица и на Детето Исус, което толкова много обичаш!
Сви юмрук и го заби в лицето на Лашър. Той понесе удара, олюля се встрани и внезапно започна да танцува в кръгове. От носа му течеше кръв.
— Господи, недей, моля те, недей.
— Значи искаше да си в плът, а? Е, добре, сега ще видиш как умира плътта.
— Но аз знам това, изпитах го. Господи, помогни ми! — извика Лашър.
Майкъл се хвърли отново към него, но той го ритна силно в крака и го удари така, че Майкъл полетя назад към стената. Беше изумен колко силни са тези слаби, крехки на вид ръце.
Успя да се изправи. Беше замаян. Отново почувства болка в гърдите. Не, не сега.
— Проклет да си — изсъска той, — проклета да е силата ти, но този път тя няма да е достатъчна.
Завъртя се към Лашър, но той избегна удара с лека, почти грациозна стъпка встрани и белият му юмрук се заби в челюстта на Майкъл, преди той да успее да вдигне ръка да се защити.