— Майкъл, чукът! — чу се гласът на Жулиен.
Чукът. Беше на перваза на прозореца. Чукът, с който се бе въоръжил, когато търсеше натрапника в къщата преди няколко дни, но откри единствено Жулиен в мрака! Втурна се към него, стисна дръжката, обърна се, вдигна го с две ръце над главата си и заби острия край в главата на Лашър.
Заби го, през косата и нежната кожа, право във фонтанелата, която така и не се бе затворила. Устата на Лашър оформи съвършен овал от изумление. От главата му пръсна кръв. Ръцете му полетяха нагоре, като че да спрат червената струя, но после паднаха, щом кръвта зашуртя в очите му. Майкъл измъкна чука и го удари отново, този път по-дълбоко. Всяко човешко същество щеше да умре още при първия удар, но не и това създание — то още се държеше, олюляваше се, а от главата му бликаше кръв.
— Господи, помогни ми! — проплака Лашър, а кръвта се стичаше на струйки около носа и устата му. — Господи, защо? Защо? — зави той. Приличаше на Исус с трънения венец — цялото му лице беше в кръв.
Майкъл пак вдигна чука, но в този миг се появи Норган — със зачервено от ярост лице. Той се хвърли да предпази Лашър, но Майкъл вече замахваше.
Човекът умря в мига, в който металът се заби в челото му. Падна назад и Майкъл едва успя да измъкне чука от главата му.
Лашър се олюляваше и плачеше тихо, а кръвта шуртеше по черната му коса. Обърна се към прозореца — той беше отворен! В мрака отвън, на покрива на верандата, стоеше млада жена, на чиято шия блестеше златна верижка със смарагд. Беше облечена с рокля на цветя до коленете, а черната й коса падаше по лицето. Тя кимна на Лашър.
— Да, идвам, скъпа моя — прошепна той и политна напред. Успя да се изправи и се прехвърли през прозореца на покрива на верандата. — Моята Анта, чакай ме, не падай.
Щом се изправи в цял ръст, той с мъка запази равновесие. Майкъл изпълзя през прозореца и скоро се изправи на покрива. Момичето бе изчезнало, а нощта бе сребърна от сиянието на луната.
Вдигна отново чука, стовари го с все сила върху главата на Лашър и той полетя към плочите.
Не се чу никакъв писък, когато се стовари долу.
Майкъл затъкна чука в колана си, стисна желязната решетка с две ръце и пое надолу, като почти се свлече по пълзящите растения и през гъстите бананови дръвчета, които омекотиха удара, щом падна на земята.
Създанието лежеше на пътеката на градината — проснато тяло с дълги ръце и крака и разпръсната черна коса. Беше мъртво.
Сините му очи се взираха в нощното небе, а устата му зееше отворена. Майкъл се свлече на колене до него и започна да го удря с плоската страна на чука. Размаза напълно челото му, скулите, челюстта, издигаше безспир оръжието от кървавата маса и го стоварваше отново и отново.
Накрая от лицето не остана нищо. Костите бяха станали на каша. Създанието потрепваше при всеки удар, като че беше от гума или пластмаса. Кръв се лееше от размазаното му лице. И все пак Майкъл не спря да удря. Обърна чука с острия край, заби го в гърлото на създанието и го разкъса. После отново и отново, докато главата не се отдели от врата.
Най-сетне спря, политна назад към долното стъпало на верандата и седна на него. Беше останал без дъх, но още стискаше окървавения чук в ръката си. Пак усети болката в гърдите, но не почувства страх. Взря се в мъртвото тяло, в мрачната градина и вдигна очи и към звездното небе. Земята бе осеяна с прекършени листа от банановите дървета. Черната коса на създанието бе залепнала за безформената кървава маса на лицето, смесена с костиците от раздробения нос, зъби и кости.
Майкъл се изправи, болката в гърдите му се засили, стана някак гореща и почти непоносима. Той прекрачи тялото и тръгна по меката зелена морава. Стигна до средата и извърна бавно очи към мрачната фасада на съседната къща. Там не се виждаше никаква светлина, а и прозорците бяха закрити от тис, бананово дърво и магнолия. Той се извърна и погледна над тъмните храсти покрай оградата — към пустата улица отвъд.
Нищо не помръдваше в двора. Нито в къщата. Нямаше никого и на улицата. Нямаше свидетели. Смъртта бе дошла отново в дълбоката тишина и тъмните сенки на Гардън Дистрикт и както винаги, никой не я бе забелязал. Никой нямаше да провери какво става. Никой нямаше да се обади в полицията. Какво да прави сега? Целият трепереше, ръцете му бяха мокри от пот и кръв. Глезенът го болеше. Беше скъсал сухожилие, докато се спускаше по решетката или когато бе паднал на земята. Нямаше значение. Нали можеше да върви. Щеше да иде да изчисти чука. Погледна към дъното на тъмната градина, покрай синьото сияние на басейна, през железните порти към задната част на двора. Видя огромните клони на дъба на Деидре да се протягат към бледите облаци.