— Не сега. Може би после. Ти отивай.
Замълчаха.
— Те искат да идеш там — рече Аарън. — Мона се надява да се заемеш с реставрацията на къщата. Не е поддържана от години.
— Красива къща. Виждал съм я.
— Има нужда от твоята намеса.
— Може пък и да го направя. Върви, хайде.
На следващата сутрин отново заваля. Майкъл седеше под дъба и гледаше гроба.
Райън излезе да поговори с него, но остана на пътеката и не посмя да си накаля обувките. Майкъл разбра, че явно въпросът не е спешен. Райън изглеждаше отпочинал, сякаш някак бе усетил, че всичко е свършило. Може би трябваше да знае.
Райън дори не погледна към парчето земя около гроба, то и без това изглеждаше съвсем като влажната рохкава пръст около корените на дървото, където не бе пораснала трева.
— Трябва да ти кажа нещо — рече Майкъл.
Райън спря и на лицето му се появи тревога и страх, но се овладя и кимна бавно.
— Вече няма опасност — продължи Майкъл. — Вече няма опасност за никого. Можеш да освободиш охраната. Остави само една сестра за през нощта. Освободи и Хенри, ако искаш. Пенсионирай го или каквото решиш. Може да го изпратиш в къщата на Мона.
Райън не каза нищо, само кимна отново.
— Оставям на теб да решиш какво ще кажеш на останалите — рече Майкъл, — но те трябва да знаят, че вече няма опасност. Никоя жена няма да пострада повече. Никой вече няма да умре. Не и заради него. Ако от Таламаска се свържат с теб, изпрати ги при мен. Не искам жените да се страхуват. Нищо няма да се случи, те са в безопасност. Обаче не зная нищо за смъртта на двамата лекари. Абсолютно нищо.
Райън понечи да му зададе въпрос, но размисли и пак кимна.
— Ще се погрижа за всичко — рече той. — Не бива да се безпокоиш повече за това. Ще се заема и с въпроса за лекарите. А това за Хенри е добра идея, ще го изпратя в къщата на Амелия стрийт. Не мисля, че Патрик ще възрази. Дойдох просто да разбера как си, но виждам, че си добре.
Майкъл кимна и се усмихна леко.
След обяда отново седна до леглото на Роуан. Беше отпратил сестрата, защото не можеше вече да понася присъствието й. Искаше да остане сам. Пък и тя беше намекнала, че трябва да иде да види своята собствена болна майка в болницата, затова той й каза: „Всичко тук е наред, върви. Върни се към шест“. Тя остана много доволна.
Застана до прозореца и я погледа как се отдалечава, как пали цигара, преди да стигне до ъгъла, и после бърза да хване трамвая.
Отвън стоеше висока млада жена и се взираше в къщата, опряла ръце на оградата. Червеникавозлатистата й коса беше дълга и красива. Момичето бе много слабо, като повечето млади жени днес. Може би беше някоя братовчедка, дошла да посети болната. Той се надяваше да не е така. Отдръпна се от прозореца, за да не го види. Ако позвънеше, нямаше да отвори. Хубаво му беше, че най-сетне остана сам.
Върна се и седна пак в креслото.
Пистолетът лежеше на мраморната масичка — голям и грозен — или може би красив, зависи дали човек харесваше оръжията. Майкъл нямаше нищо против тях, но не му харесваше да го гледа там, защото си представяше как го взима и изстрелва куршум в главата си. После се вгледа в Роуан и си помисли: „Не, не и докато ти имаш нужда от мен, скъпа. Няма да го направя. Не и преди да се случи нещо…“.
Зачуди се дали тя изобщо усеща нещо. Лекарят бе казал, че тази сутрин е по-добре физически, но иначе състоянието й не се бе променило.
Даваха й лекарства, раздвижваха крайниците й. Беше красиво сресана и с розово червило на устните. Помисли си и за Мона.
— Със или без Юри, тя също се нуждае от мен. Пък и въпросът не е само в това — каза той на глас в тишината. — Всички ще бъдат наранени, ако не съм тук в деня на свети Патрик, нали? Трябва да ги посрещна на вратата. Да им стисна ръцете. Аз съм пазителят на тази къща, докато не…
Облегна се в стола и се замисли за Мона, чиито целувки бяха станали съвсем целомъдрени, откакто Роуан се бе върнала у дома. Красивата малка Мона. И онзи мургав умен Юри. Влюбени.
Може би Мона вече работеше по идеята за медицински център. Може би двамата с Пиърс в момента работеха по проекта в офиса.