— Нали няма да предадем цялото състояние на семейството в ръцете на тази малка хулиганка! — бе казал Рандъл с гръмовния си глас предната вечер, когато с Беа спореха пред вратата на Роуан.
— О, моля те, по-тихо — прошепна Беа. — Та това е нелепо. Тя е нещо като престолонаследница и символ, стар идиот такъв. Това е всичко.
Майкъл се отпусна назад, протегна крака под леглото и скръсти ръце. Взираше се в пистолета, в приканващия сребристосив спусък, в дебелата цилиндрична цев и ивицата изкуствен плат, увита около дулото като примка на обесен.
„Не, може би по-късно“, помисли си. Макар че всъщност знаеше, че никога няма да го стори. Може би само щеше да изпие нещо по-силно, което да пропълзи в него, за да го отрови бавно. После ще легне в леглото до нея, ще я прегърне и ще заспи.
„Ще го направя, когато тя умре“, рече си той. „Да, точно така.“
Трябваше да прибере пистолета някъде на сигурно място. В тази къща влизаха толкова деца, че можеше да стане нещо. Сутринта доведоха няколко да видят Роуан — пък на деня на свети Патрик щяха да дойдат много деца. Щеше да има голям парад на Мегазин стрийт, само на две пресечки оттук. Отново парадни платформи. Хората ще хвърлят картофи и зеле — всички продукти, нужни за традиционния ирландски бульон. Семейството обожаваше този празник. Поне така му казаха. И той щеше да го хареса.
Но трябва да махне пистолета. Някое дете може да го види.
Тишина.
Пак заваля. Къщата проскърцваше, сякаш бе пълна с хора. Някъде се затръшна врата. Може би бе врата на кола или пък в друга къща. Понякога на човек му се причуват разни неща.
Дъждът барабанеше по гранитните первази на прозорците.
— Как ми се иска… да мога да разкажа всичко на някого… да призная — каза той тихо. — Но най-важното сега е, че вече не бива да се тревожиш. Всичко свърши, както ти искаше. Поне така си мисля. Само ми се ще да има някакво пълно опрощение. Странно. Беше ми толкова тежко, когато не успях да го спра на Коледа, а сега като че е още по-зле. Просто има битки, които не ти се ще да водиш, и победи, които струват твърде скъпо.
Лицето на Роуан си остана същото.
— Искаш ли някаква музика, скъпа? — попита я той. — Да пусна ли стария грамофон? Честно да ти кажа, действа ми успокояващо. Моля те, нека го пусна.
Той стана и се наведе да я целуне. Устните й бяха меки. Усети вкуса на червилото и се усмихна. Сигурно сестрата го беше сложила — едва се виждаше. Роуан гледаше в тавана — бледа, красива и спокойна.
Намери грамофона на тавана. Взе и плочите с „Травиата“. Спря насред крачка, омагьосан от невероятната комбинация на дъжд и слънце.
Прозорецът беше затворен.
Подът беше чист.
Помисли си за Жулиен, който се бе появил за миг пред входната врата и беше препречил пътя на Лашър.
— А дори не съм се сещал за теб оттогава — каза на глас. — Моля се да си намерил покой.
Постоя още малко в стаята и се зачуди дали някога ще я използва отново. Вгледа се в прозореца, в края на покрива на верандата. Спомни си мимолетния образ на Анта, която приканваше Лашър при себе си.
— Призови мъртвите за свидетели — прошепна си. — Така и стана.
Тръгна бавно по стъпалата, но спря изведнъж, разтревожен, без да знае от какво. Какъв беше този шум? Остави внимателно грамофона и плочите на пода.
Някаква жена плачеше, или пък беше дете? Беше тих, сърцераздирателен плач. Не, не беше сестрата. Тя щеше да се върне след часове. Плачът се чуваше от стаята на Роуан.
Не смееше да се надява, че плаче тя самата! Не смееше, пък и знаеше със сигурност, че това не е нейният глас.
— О, скъпа моя — проплака гласът. — Скъпа моя, толкова те обичам. Да, пий, пий млякото, пий. О, майчице, милата ми майчица. Скъпа моя.
Умът му не можа да намери никакво обяснение. Беше се сковал от страх. Слезе внимателно и безшумно по стълбите и надникна през вратата.
На леглото седеше високо и слабо момиче с червено-златиста коса, която се спускаше по грациозния й гръб. Беше я видял долу на улицата! Сега бе прегърнала Роуан, която седеше в леглото и се притискаше към нея, да, притискаше се, и сучеше от голата й гръд.
— Така, мамо, пий, пий — каза то, а от големите му зелени очи се стичаха сълзи. — Пий, мамо, боли ме, но пий! Това е нашето мляко, нашето силно мляко.
После огромното момиче се отдръпна назад, отметна косата си и обърна към Роуан лявата си гърда. Роуан засука жадно и лявата й ръка се вдигна, сякаш да хване главата на момичето.