Баща й със сигурност вече се беше отрязал; вероятно някой го бе откарал у дома. Щеше да е чудо, ако е изминал пеша тринайсетте пресечки до Амелия стрийт и „Сейнт Чарлз“. Още преди края на парада той беше толкова пиян, че седеше на тротоара, на неутралната територия на „Сейнт Чарлз“, със свити колене и вкопчени в бутилка „Южен комфорт“ ръце, и пиеше пред чичо Райън, леля Беа и всички, които си направеха труда да погледнат към него. И казваше на Мона, със съвсем недвусмислени изрази, да го остави на мира.
Чудесно. Тя искаше точно това. Майкъл Къри я беше вдигнал на раменете си, сякаш бе лека като перце, и тя изгледа оттам целия парад. Колко приятно беше да язди този силен мъж, заровила ръка в меката му къдрава черна коса. А да усеща лицето му между бедрата си беше прекрасно. Притисна го леко, колкото посмя, и остави лявата си ръка да се спусне към бузата му.
Чуждият човек, Майкъл Къри. И баща й, твърде пиян, за да забележи какви ги върши тя.
Майка й се бе отрязала още следобеда на Марди Грас. Щеше да е цяло чудо, ако изобщо се бе събудила да види парада по „Сейнт Чарлз“ и Амелия стрийт. Древната Евелин, разбира се, беше там, тиха, както обикновено, но будна. Тя знаеше какво става. Ако Алисия подпалеше леглото, Древната Евелин щеше да извика: „Пожар!“. Пък и наистина вече не можеха да оставят майка й сама.
Работата беше там, че всичко беше подсигурено. Дори лелята на Майкъл, Вивиан, тази вечер не беше в къщата на Първа улица. Отиде да прекара нощта при леля Сесилия. Мона ги видя да тръгват след парада. А Аарън Лайтнър, този мистериозен изследовател, бе отведен от леля Беа. Мона ги чу да се уговарят. С нейната кола или с неговата? Обичаше да си ги представя заедно. Аарън се подмладяваше с десет години, когато беше покрай Беатрис, сивокосата Беатрис, която привличаше всички мъжки погледи, където и да се появеше. Ако влезеше в „Уолгрийнс“, мъжете от склада излизаха да й помогнат. Или пък някой джентълмен я питаше за добър шампоан против пърхот. Беше почти смешно как леля Беатрис привлича мъжете, но тя искаше само Аарън Лайтнър, а това беше нещо ново.
Нямаше проблем дори и старата прислужница Еужения да беше в къщата, защото тя спеше в най-отдалечената стая и се говореше, че обърне ли вечерната си доза портвайн, вече нищо не може да я събуди.
Практически къщата беше празна, там беше само нейният мъж. А сега, когато Мона вече знаеше историята на вещиците Мейфеър — сега, когато най-накрая се бе добрала до дългото досие на Аарън Лайтнър — нищо не можеше да я задържи далеч от Първа улица. Разбира се, тя имаше някои въпроси по това, което беше прочела; тринайсет вещици, потомки на шотландката от Донелайт, изгорена на клада през 1659 година. Това беше точно от онези сочни истории, за които човек си мечтае. Е, или поне тя мечтаеше.
Но в тази дълга семейна приказка имаше неща със специално значение за нея, а най-интересната част беше дългият разказ за живота на чичо Жулиен.
Дори любимата й леля Джифорд сега бе много далеч от Ню Орлиънс, в къщата си в Дестин, Флорида, скрита от всички и всичко, терзаеща се за съдбата на целия род. Джифорд бе помолила семейството да не ходи в голямата къща на Марди Грас. Горката леля Джифорд. Тя беше проклела историята на Таламаска за вещиците Мейфеър, беше я изхвърлила от къщата си и от съзнанието си. „Не вярвам в такива неща!“
Леля Джифорд живееше в страх, дишаше в страх. Не искаше и да чува за историите от старите дни. Горката леля Джифорд чак сега намери сили да се вижда с баба си, Древната Евелин, и то само защото тя вече почти не говореше. Леля Джифорд дори не обичаше да се споменава, че е внучка на Жулиен.
Понякога Мона изпитваше дълбока, безнадеждна тъга за нея, чак й се плачеше. Леля Джифорд като че страдаше за цялото семейство и когато Роуан изчезна, тя бе по-разстроена от всички, дори от Райън. Леля Джифорд беше нежна и любяща душа, нямаше по-подходящ човек от нея, ако имаш нужда да поговориш за някои практически неща от живота — какви дрехи да облечеш за училищната забава, да започваш ли вече да си бръснеш краката, кой парфюм е най-добър за момиче на тринайсет? (Лаура Ашли №1.) Това бяха въпроси, на които Мона трудно намираше отговор сама.
Е, какво ще прави сега, навън, в нощта на Марди Грас свободна? Никой не знаеше какво ще стане, вероятно никой никога нямаше и да разбере. Но тя знаеше. Да, тя беше готова. Къщата на Първа улица беше нейна! Сякаш огромното мрачно здание с бели колони й шепнеше: „Ела, Мона, ела. Тук живя и умря чичо ти Жулиен. Това е къщата на вещиците, а ти си вещица, Мона, не по-малко от всички тях! Тук ти е мястото“.