Тя лежеше на дивана пред камината и се взираше в белия таван, гледаше играта на светлината по него и се чудеше някак пасивно, без любопитство, какво в Дестин я прави толкова щастлива — защо винаги бяга от безкрайния мрак на живота у дома тук. Беше наследила тази малка къща на брега от прапрабаба си по бащина линия, Дороти, и бе прекарала най-прекрасните си мигове в нея.
Сега обаче не беше щастлива. Беше просто по-малко нещастна, отколкото ако бе останала в Ню Орлиънс за Марди Грас. Познаваше това нещастие, това напрежение. И знаеше, че няма да може да иде в старата къща на Първа улица за празника, без значение дали й се иска да го направи, нито колко виновна ще се чувства заради бягството си.
Марди Грас в Дестин, Флорида. Не беше по-различен от всеки друг ден през годината. Чисто и тихо, далеч от грозните паради, от тълпите, от пръснатите по Сейнт Чарлз авеню боклуци, от пияните и спорещи роднини, от любимия й съпруг Райън, който се държеше така, все едно Роуан не бе избягала и не бе оставила Майкъл Къри, сякаш не бе имало никаква кървава борба на Коледа в къщата на Първа улица, сякаш всичко можеше да се изглади, да се оправи и да се скрепи с юридически формулировки и предписания, когато всъщност се разпада.
Майкъл Къри бе на крачка от смъртта по Коледа. Никой не знаеше какво се е случило с Роуан. Всичко беше толкова ужасно и все пак те искаха да се съберат на Марди Грас в къщата на Първа улица.
Разбира се, великото завещание на Мейфеър не беше в опасност. Огромните влогове на Джифорд не бяха в опасност. В опасност беше здравият разум на семейството — колективният дух на около шестстотин местни Мейфеър, всички трети или четвърти братовчеди помежду си, които се бяха възнесли в небето от радост заради женитбата на Роуан, новата наследница, а после бяха запратени право в адската бездна от внезапното й изчезване и от страданията на Майкъл Къри, който все още се възстановяваше от сърдечния пристъп, получен на Коледа. Горкият Майкъл. Беше остарял с десет години от януари насам.
Събирането в къщата на Марди Грас не беше заради вярата, а заради отчаянието — опит да се задържи частица от оптимизма и въодушевлението, изчезнали след онзи ужасен следобед. Но даваха ли си сметка всички какво причиняват на Майкъл? Даваха ли си сметка какво изпитва той? Да е обграден от семейството на Роуан, сякаш всичко е наред, а нея да я няма. Цялата тази история бе съвсем типична за Мейфеър — нетактична, невъзпитана, неморална — и то маскирана като някакво весело семейно събиране или празненство.
„Аз не съм се родила човешко същество, родила съм се Мейфеър“, помисли си Джифорд. „Омъжих се за Мейфеър и родих деца Мейфеър; ще умра като Мейфеър, в това няма съмнение, и те ще се скупчат в погребалния салон, за да плачат в стил Мейфеър, а как ще е минал животът ми?“ Напоследък тази мисъл я спохождаше често, но изчезването на Роуан я бе довело почти до ръба на пропастта. Колко още можеше да понесе? Защо не бе предупредила Роуан и Майкъл да не се женят, да не живеят в онази къща, да не остават в Ню Орлиънс?
А и историята с медицинския център — огромния комплекс за неврологични изследвания, който Роуан искаше да създаде, начинанието, събудило толкова много ентусиазъм сред стотиците членове на семейството, особено у най-големия син на Джифорд, Пиърс, любимецът й, който сега бе направо съсипан, че медицинският център и всичко, замислено от Роуан, ще се отложи за неопределено време. Шелби също беше разстроена, въпреки че още беше в университета и не бе така запалена по идеята; дори Лилия, най-малкото и най-отчужденото й дете, бе писала от Оксфорд на всяка цена да продължат с медицинския център.
Джифорд почувства внезапно напрежение, когато отново събра пак парчетата на пъзела, но само за да се изплаши отново от картината и отново да се убеди, че нещо трябва да бъде разкрито, разбулено, направено!
Освен това оставаше и въпросът със съдбата на Майкъл. Какво щеше да стане с него? Той се възстановяваше, така поне твърдяха. Но как да му кажат колко лошо е положението, без да застрашат здравето му? Той можеше да получи още един пристъп, вероятно фатален.
„И така, наследството на Мейфеър съсипа още един невинен мъж“, помисли си Джифорд с горчивина. Не е чудно, че всички ние се омъжваме за братовчедите си; не искаме да въвличаме невинни хора. Ако се омъжваш за Мейфеър и ти трябва да си Мейфеър. Има твърде много кръв по ръцете ни.