Нищо чудно, че Алисия се превърна в това, което всички наричаха „пълна уличница“. Така и не си даде сметка какво върши. Спеше с моряци от пристанището, с войници, с всичко и всички, докато не я забърса Патрик: „Алисия, аз ще те спася“.
Първата им нощ бе дълго запиване до зори, и после Патрик обяви, че е поискал ръката й. Тя била изгубена душа, за която той щял да се погрижи. Алисия забременя с Мона. Последваха години на шампанско и смях. А сега те вече бяха най-обикновени пияници, не бе останало нищо от романтиката. Освен Мона.
Джифорд си погледна часовника — малкия златен ръчен часовник, подарък от Древната Евелин. Да, оставаше по-малко от час до края на Марди Грас, а после идваше Великопостната сряда и тя щеше да се прибере у дома — в Ню Орлиънс.
Вероятно щеше да изчака до сутринта, дори до обед. После щеше да отиде до града, без да се притеснява от ужасния трафик в обратната посока и щеше да се прибере до четири часа. Щеше да спре в църквата „Света Сесилия“ и да намаже челото си с пепел. Самата мисъл за тази малка църква с нейните светци и ангели я успокои и й позволи да затвори очи. Пръст при пръстта. Още един час и ще мога да се прибера у дома.
Райън все я питаше какво толкова я плаши в Марди Грас.
— Това, че всички се събирате на Първа улица, сякаш Роуан ще ви отвори вратата! Ето това ме плаши.
Отново се сети за медальона. Трябваше да провери дали е още в чантата й. После.
— Трябва да разбереш какво означава тази къща за семейството — каза й Райън. Сякаш не бе отрасла само на десет преки оттам, с Древната Евелин и безкрайните й истории. — Не говоря за вещиците Мейфеър от миналото. Говоря за нас, за днешното семейство!
Тя извърна глава към облегалката на дивана. О, де да можеше да остане в Дестин завинаги. Но това не беше възможно и никога нямаше да е. Дестин беше скривалище, не беше дом. Дестин беше просто плаж и къща с камина.
Малкият бял телефон, кацнал на възглавниците до нея, издаде внезапен дразнещ звън. В първия миг Джифорд не можа да си спомни къде е слушалката, а когато посегна към нея, тя падна от кукичката си. Долепи я до ухото.
— Да, моля — каза уморено и, слава богу, чу гласа на Райън:
— Не те събудих, нали?
— Не — каза тя с въздишка. — Кога ли ще мога да спя отново? Чакам. Разкажи ми какво става там, как е Майкъл, кажи ми, че никой не го е наранил или…
— Джифорд, за бога! Какво си мислиш, като говориш така? Че тази литания ще промени случилото се? Какво, заклинания ли правиш. Каква полза? И сигурно искаш да чуеш нещо от моята уста? Какво се очаква да направя? Да ти съобщя внимателно, че някой е стъпкан от полицай на кон или сгазен от лодка?
О, слава богу, всичко беше наред. Тя вече можеше да затваря, но нямаше да е много мило към Райън, който сега й докладваше накратко: „Всичко мина добре, глупаче, трябваше да останеш с нас“.
— След двайсет и шест години все още не знаеш какво мисля — рече тя апатично, без намерение да спори, нито пък да говори повече. Почувства се изтощена сега, когато Марди Грас най-после бе свършил.
— Не, със сигурност не знам какво си мислиш — каза той спокойно. — Не знам защо си във Флорида, а не тук с нас.
— Мини нататък, моля те — рече Джифорд невъзмутимо.
— Майкъл е добре, много добре. Всички са добре. Жан събра повече мъниста от всички в семейството. Малката Сиси спечели костюм, а Пиърс определено иска да се ожени за Кланси на минутата! Ако искаш сина ти да направи всичко както трябва, ела и се разбери за сватбата с майката на Кланси. Тя определено не ме слуша.
— Каза ли й, че ние ще платим?
— Не, не стигнах дотам.
— Направи го. Тя иска да чуе това. Кажи ми пак за Майкъл. Какво му наговорихте за Роуан?
— Споменавахме я възможно най-малко.
— Слава богу!
— Просто още не е достатъчно силен да чуе цялата история.
— Нима някой знае цялата история? — рече Джифорд с горчивина.
— Но ще трябва да му кажем, Джифорд. Не можем да отлагаме много. Той трябва да знае. Вече се оправя, физически. Виж, психически, не мога да кажа. Никой не може. Изглежда… някак различно.
— По-стар ли имаш предвид? — рече тя унило.
— Не, просто различно. Не става дума само за посивялата му коса. Говоря за погледа му, за поведението му. Държи се много мило и любезно с всички.
— Не е нужно да го разстройваш — каза Джифорд.
— Не се безпокой, остави това на мен — каза Райън. Това бе любимата му фраза, която винаги произнасяше с изключителна нежност. — Просто се погрижи за себе си. Не влизай сама във водата.