— Райън, водата е ледена. В къщата гори огън цял ден. Небето е ясно и синьо. И тихо. Понякога си мисля, че мога да остана тук завинаги. Съжалявам, Райън. Просто не можех да дойда в къщата на Първа улица. Не можех.
— Знам, Джифорд, знам. Но искам да те уверя, че за децата това бе най-хубавият Марди Грас. Всички обичат да ходят на Първа улица. Всички минаха оттук днес. Поне шест-седемстотин души. Честно казано, не знам колко точно. Помниш ли Мейфеър от Дентън, Тексас? Дори те дойдоха. И Грейдис от Ню Йорк. Беше много мило от страна на Майкъл да остави нещата да протекат както винаги. Джифорд, не искам да те упреквам, но ако беше видяла как мина всичко, щеше да разбереш.
— Ами Алисия? — Имаше предвид дали е била трезва. — Те с Патрик добре ли са?
— Алисия не дойде в къщата. Още в три следобед беше напълно пияна. Патрик пък не биваше да идва. Той е болен. Наложи се да му осигурим малко медицинска помощ.
Джифорд въздъхна. Надяваше се Патрик да умре. Да, наистина. Защо да се заблуждава? Никога не го беше харесвала, нито пък го обичаше, а сега той се бе превърнал в ужасно бреме за всички около него — отвратителен пияница, който изпитваше извратено удоволствие да тормози жена си и дъщеря си. Мона не обръщаше внимание. „Не уважавам татко“, казваше тя студено. Но Алисия винаги бе в ръцете му. „Защо ме гледаш така? Какво съм направил сега? Ти ли изпи последната бира? Знаеш, че е последната, и все пак нарочно я изпи!“
— Е, какво стана с Патрик? — попита тя с надеждата да чуе, че е паднал и си е счупил врата, а Райън просто не иска да й го каже.
— Ами скара се с Беатрис. Май заради Мона. Съмнявам се, че си спомня за какво точно. Тръгна си след парада. Нали знаеш каква е Беа, когато стане дума за Мона. Все още иска да я изпрати в някое училище надалеч. А ти забелязала ли си какво става между Аарън и Беа? Лелята на Майкъл каза…
— Знам, знам — въздъхна Джифорд. — Човек би решил, че не е научил нищо от собственото си разследване на това семейство.
Райън се изсмя учтиво.
— О, забрави за тези глупости. Ако го сториш, щеше да си тук, с нас, да се радваш на празника. Господ знае, може пък нещата да се влошат, ако наистина намерим Роуан.
— Защо каза това?
— Тогава ще имаме проблеми за решаване, истински проблеми. Виж, сега съм твърде уморен, за да говоря за това. Роуан я няма от точно шейсет и седем дни. Уморих се да говоря с детективи от Цюрих и Шотландия, от Франция. Марди Грас мина много забавно. Всички се забавлявахме. Бяхме заедно. Но Беа е права, Мона наистина трябва да замине някъде, не мислиш ли? Все пак тя е нещо като гений.
Джифорд искаше да отговори, искаше да каже отново, че Мона не бива да ходи никъде и ако се опитат да я изпратят насила, тя просто ще се качи обратно на самолета или на влака, или на автобуса, и ще си дойде право у дома. Не можеш да отпратиш Мона! Ако я изпратиш в Швейцария, тя ще си бъде у дома до четирийсет и осем часа. Ако я изпратиш в Китай, ще се върне може би още по-бързо. Обаче Джифорд не каза нищо. Само изпита отново своята болезнена любов към Мона, отчаяната й вяра, че тя някак ще се оправи, ще бъде добре.
Веднъж я попита: „Мона, каква е разликата между мъжете и жените?“.
А Мона отвърна: „Мъжете не знаят какво ще се случи. Те са щастливи. Но жените знаят какво ще се случи. Затова постоянно се тревожат“.
Джифорд се смя на това. Друг скъп спомен беше шестгодишната Мона в деня, в който Алисия бе припаднала на верандата на къщата, точно върху чантичката с ключовете си. Детето се бе изкачило по дървените решетки за увивните растения до прозореца на втория етаж и отчупи съвсем малка дупка в стъклото с тока на обувката си, за да стигне до ключалката. Разбира се, трябваше да се смени цялото стъкло, но Мона бе действала толкова чисто и уверено. В градината и по килима в стаята имаше съвсем малко стъкълца.
— Защо просто не му залепите едно тиксо? — попита тя по-късно, когато Джифорд извика човек да смени стъклото. — Тук така поправяме дупките.
Защо Джифорд я бе оставила да мине през всичко това? Защо все още го правеше? Това бе друга въртележка от мъка и вина, на която можеше да се върти с часове. Като въртележката на Майкъл и Роуан. Защо не? Не мина и месец и Джифорд забрави за този инцидент, за малката Мона, която влачеше припадналата Алисия през предната врата. За доктор Блейдск, който се обади от клиниката от другата страна на улицата:
— Джифорд, сестра ти е много зле, нали знаеш, това дете и старицата наистина не могат да се справят.