— Не се притеснявай за Мона — каза сега Райън, сякаш бе прочел мислите й в тази неловка, изморена тишина. — Мона е последната ни грижа. Във вторник имаме събрание във връзка с изчезването на Роуан. Ще седнем и ще обсъдим какво да правим.
— Как така какво ще правите! — изуми се Джифорд. — Нямате никакви доказателства, че Роуан е тръгнала насила. Ти…
— Е, скъпа, имаме доказателство, и то доста сериозно. Сигурни сме, че последните два чека, осребрени от личната сметка на Роуан, не са подписани от нея. Трябва да кажем на Майкъл.
Тишина. Това бе първото конкретно нещо, което се бе случило, и то порази Джифорд така силно, сякаш някой я удари силно в гърдите. Тя сдържа дъха си.
— Знаем със сигурност, че са подправени — каза Райън. — Скъпа, това са последните чекове. Нищо, абсолютно нищо не е влизало в банката, след като са били осребрени в Ню Йорк преди две седмици.
— Ню Йорк.
— Да. Там следата изчезва. Дори не сме сигурни дали самата Роуан е била в Ню Йорк. Виж, имах три телефонни разговора днес. В останалата част на страната няма Марди Грас. У дома ме чакаха сума ти съобщения на секретаря. Лекарят, който е говорил с Роуан по телефона, пътува насам от Сан Франциско. Той ще ни каже важни неща, но не знае къде е тя. Тези чекове са последната…
— Да, разбрах — рече Джифорд немощно.
— Виж, Пиърс ще посрещне лекаря утре сутрин, а аз ще дойда да взема теб. Вече го реших.
— Това е абсурдно. И аз имам кола. Няма как да пътуваме заедно на връщане. Райън, иди се наспи. Ще се върна утре, навреме, за да видя този лекар от Сан Франциско.
— Искам да те взема, Джиф. Ще наема кола и ще се приберем с твоята у дома.
— Това е глупаво, Райън. Ще тръгна по обяд. Вече съм го решила. Иди посрещни този лекар, после иди в офиса. Върши си работата. Хубаво е, че семейството се е събрало и е било толкова приятно, както трябваше да бъде, дори и без Роуан. Майкъл явно е доста търпелив. А тези два чека… е, какво биха могли да означават?
Тишина. Разбира се, и двамата знаеха какво означават.
— Мона успя ли да шокира някого снощи?
— Само братовчед си Дейвид. Бих казал, че тя имаше добър ден. Пиърс е добре. Излезе с Кланси да поплуват. От басейна се вдига пара. Барбара спи. Шелби се обади; съжалява, че не си е дошла. Лилия също се обади. Мандрейк се обади. Джен се сгуши в прегръдките на Елизабет, а аз всеки миг ще припадна.
Джифорд въздъхна.
— Мона с онези двамата ли се прибра? Сам-сама на Марди Грас?
— Мона е добре, знаеш го. Древната Евелин ще ми се обади, ако стане нещо. Тя седеше до леглото на Алисия този следобед, когато ги оставих.
— Заблуждаваме се за това, както винаги, както за всичко останало.
— Джифорд.
— Да?
— Искам да ти задам един въпрос. Никога не съм те питал за подобно нещо и не мисля, че щях да го направя, ако не…
— Ако не говорехме по телефона.
— Да, ако не говорехме по телефона.
Много пъти бяха обсъждали този странен аспект на техния дълъг брак — най-добрите им разговори бяха по телефона, някак си така бяха по-търпеливи един към друг, успяваха да избегнат свадите, които винаги избухваха, когато бяха заедно.
— Та въпросът е следният — каза Райън по своя директен маниер. — Според теб какво се е случило на Коледа в онази къща? Какво се е случило с Роуан? Имаш ли някакво подозрение, съмняваш ли се в нещо, някакво предчувствие?
Джифорд остана без думи. Той не само че никога не й бе задавал подобни въпроси, а и полагаше огромни усилия да я възпре да търси техните отговори. Думите му сега бяха не само безпрецедентни, но и обезпокоителни. Тя нямаше магически отговор. Замисли се, вслушана в пращенето на огъня и в тихата въздишка на морето отвън, така тиха, че можеше да е и собственият й дъх.
Няколко смътни мисли се мярнаха в ума й. Тя за малко да каже: „Питай Мона“. Но тогава отново я завладя срам от това, че би забъркала племенницата си в подобни неща. Изведнъж, без никакво встъпление, като че без да иска, тя каза:
— Мъжът е преминал на Коледа. Онова нещо, онзи дух — няма да му казвам името, ти го знаеш — е влязъл в нашия свят и е сторил нещо на Роуан. Това се е случило. Мъжът вече не е в къщата на Първа улица. Всички го знаем. Всички, които някога сме го виждали, знаем, че вече не е там. Къщата е празна. Това същество е влязло в нашия свят. То… — Думите й се лееха бързо, пронизителни, почти истерични, и секнаха така внезапно, както бяха започнали. Тя си помисли: Лашър. Но не можа да го изрече. Преди много, много години леля Карлота бе поклатила глава и бе казала: „Никога, никога, никога не изричай името му, чу ли?“.