— А сега заключи всички врати, моля те — каза Райън. — И лягай да спиш. Сигурен съм, че си се увила на дивана и всичко е отворено…
— Това е Дестин, Райън.
— Заключи се и се увери, че пистолетът е в кутията до леглото, и моля те, моля те, включи алармата.
— Пистолетът ли, за бога! Сякаш ще го използвам, ако теб те няма в къщата.
— Точно тогава трябва да го ползваш, скъпа, когато мен ме няма.
Тя се усмихна отново, защото си спомни за Мона. Бум, бум, бум.
Целувки.
Все още си изпращаха целувки, преди да затворят телефона.
Когато го целуна за първи път, беше на петнайсет и бяха „влюбени“, а по късно, когато Мона се роди, Алисия каза: „Ти си щастливка. Обичаш своя Мейфеър. А аз се омъжих за моя заради това нещо!“.
Джифорд съжаляваше, че не бе взела Мона още тогава. Вероятно Алисия щеше да я даде. Тя вече се бе превърнала в безнадеждна пияница. Цяло чудо бе, че Мона изобщо се роди, при това съвсем здрава и нормална. Джифорд обаче дори и не помисли да отнеме бебето на Алисия; още помнеше как Ели Мейфеър си навлече омразата на всички, когато отведе детето на Деидре, за да го спаси от семейното проклятие. Това стана в онази ужасна година, когато чичо Кортланд умря, след като падна по стълбите на къщата на Първа улица. За ужас на Райън.
Джифорд беше на петнайсет и те вече бяха много влюбени. Не, не можеш да отнемеш бебе от майка му. Те бяха подлудили Деидре, а чичо Кортланд се бе опитал да ги спре.
Разбира се, Джифорд щеше да се грижи по-добре за Мона. За бога, всеки щеше да се грижи по-добре за Мона от Алисия и Патрик. Всъщност по свой собствен начин тя наистина винаги се бе грижила за нея, както за собствените си деца.
Огънят замираше. Започна да й става студено. Трябваше да го разпали отново. Вече нямаше нужда от много сън.
Ако задремеше към два, щеше да е отпочинала, когато Райън дойде. Така става, когато си на четирийсет и шест. Вече нямаш нужда от много сън.
Джифорд коленичи пред голямата каменна камина и взе малка дъбова цепеница от спретнато подредената купчинка встрани. Хвърли я в слабия огън. Смачка парче вестник и го пъхна в пламъка, а той започна да облизва почернелите тухли. По ръцете и лицето й лумна ярка топлина и тя се отдръпна. Споходи я мимолетен спомен за нещо неприятно, нещо свързано с огън и със семейната история, но тя преднамерено и внимателно го забрави.
Стоеше насред дневната и гледаше към белия плаж. Сега вече чуваше вълните. Бризът обвиваше всичко с тежка завеса от тишина. Звездите искряха ярко, сякаш за последно, в последния ден. Абсолютната чистота на вятъра й донесе наслада и желанието да се разплаче.
Искаше да остане тук, докато всичко отмине. Докато започне да тъжи за дъбовете у дома. Но това никога не се бе случвало. Винаги си тръгваше, преди да е готова за това. Задълженията, семейството, нещо друго — винаги нещо я връщаше у дома, преди да е наистина готова.
Това обаче не означаваше, че не обича паяжините и старите дъбове, че не обича стените с олющена мазилка и порутените градски къщи, изпотрошените паважи и онази прекрасна безкрайна върволица от братовчеди, сред която потъваше. Да, тя обичаше всичко това, но понякога имаше нужда да се откъсне, да иде някъде далече.
Тук бе това „някъде далече“.
Потрепери.
— Да можех да умра — прошепна, гласът й трепереше и заглъхваше в бриза. Тръгна към отворената кухня — просто преградена част от голямата стая — и си наля чаша вода. Изпи я до дъно. После мина през отворените стъклени врати, през двора и надолу по стъпалата, по пътеката над малката дюна, чак до чистия пясък.
Тук можеш да чуеш Залива. Шумът те изпълваше така, сякаш нищо друго не съществуваше на тоя свят. Бризът те освобождаваше от всичко, от всички сетива. Тя се озърна назад — къщата изглеждаше съвсем малка и незначителна, приличаше по-скоро на бункер, отколкото на красива малка сграда, каквато си беше, зад своята пясъчна дига.
Законът не може да те принуди да промениш нещо, построено през 1955 година. Тогава прапрабаба й Дороти бе построила тази къща за децата и внуците си. По онова време Дестин е бил просто малко сънливо рибарско градче, или поне така казваха всички. Нямало е високи хотели, нямало е голф игрища. Само това.
А Мейфеър винаги бяха притежавали по някое парченце от този плаж, на всеки няколко мили от Пенсакола, чак до Сийсайд — стари бунгала, различни по форма, построени преди нахлуването на ордата строители.