Потръпна от студ, бризът внезапно бе станал пронизващ, сякаш бе свил юмруци и се опитваше да я изблъска грубо настрани. Тя тръгна срещу него, към водата, очите й не се откъсваха от леките вълни, които едва се къдреха по искрящия плаж. Искаше да легне тук и да заспи. Правеше го като момиче. Какъв по-сигурен плаж от тази никому непозната частица от Дестин, където никога няма да профучи някое бъги, което да те нарани с колелата си или с ужасното си бръмчене.
Кой поет беше убит много отдавна на плажа на Огнения остров? Беше сгазен, докато спи, поне така предполагаха. Ужасно нещо, ужасно. Не можеше да си спомни името му, само стиховете му. Дните в колежа, бира, Райън я целува на палубата на увеселителното корабче и й обещава, че ще я отведе от Ню Орлиънс. Какви лъжи! Щяха да живеят в Китай! Или беше Бразилия? Райън постъпи направо в „Мейфеър и Мейфеър“. Фирмата го погълна целия, преди да е навършил двайсет и една години. Тя се чудеше дали той изобщо си спомня любимите им поети — колко обичаха поемата на Д. Х. Лорънс за синята тинтява, или пък „Неделна утрин“ на Уолъс Стивънс.
Но не можеше да го вини за всичко случило се. Тя самата не бе могла да каже „не“ на Древната Евелин, на прадядо Фийлдинг и на всички старци, които толкова се грижеха за тях, дори след смъртта на родителите й. Сякаш те двете с Алисия вечно бяха принадлежали на старците. Майката на Райън никога нямаше да им прости, ако не бяха минали под венчило, както си му е редът. А Джифорд не можеше да остави Алисия, която беше все още съвсем млада, но вече луда, вечно забъркана в неприятности. Джифорд дори не бе отишла да учи в друг град. Когато поиска да го направи, Древната Евелин й каза:
— Че какво му е на „Тюлейн“? Можеш да ходиш дотам с трамвая. — И Джифорд го направи. Влезе в колежа „Софи Нюкомб“, но после все пак я оставиха да изкара една година в Сорбоната — същинско чудо.
— Ти си десетократна Мейфеър — бе обявила Древната Евелин, когато обсъждаха сватбата й. — Дори майка ти щеше да бъде шокирана, нека душата й почива в мир, а като си помисля как страдаше.
Не, не можеше да става въпрос Джифорд да замине надалеч, да заживее на Север или в Европа, или пък някъде другаде по света. Най-големият спор се разрази за църквата. Дали Джифорд и Райън да се оженят в „Светото име“ или да се върнат в „Свети Алфонс“ в Айриш Ченъл?
Джифорд и Алисия бяха учили в училището на „Светото име“; в неделя посещаваха службите в „Светото име“ в горната част на града, от другата страна на Одюбон парк, на цял свят разстояние от „Свети Алфонс“. Църквата и до днес беше бяла, преди да боядисат нефа, и статуите бяха много красиви — издялани от чист мрамор.
В тази църква Джифорд бе взела първото си причастие, а после бе получила и конфирмация. Тук бе вървяла по пътечката заедно с процесията, с букет в ръце, с бяла, дълга до глезените рокля и високи токчета.
Да се омъжи в „Светото име“ й изглеждаше съвсем естествено. Какво значеше „Свети Алфонс“ за нея? Пък и Деидре Мейфеър нямаше да разбере, по онова време тя вече беше неизлечимо луда. Прадядо Фийлдинг вдигна шумотевицата.
— „Свети Алфонс“ е нашата църква, а ти си десетократна Мейфеър?
Десетократна Мейфеър.
— Мразя този израз. Нищо не означава — казваше постоянно Джифорд. — Кара ме да се чувствам като математическа дроб.
— Глупости — казваше Древната Евелин. — Този израз означава, че в теб се събират десет различни родови линии. Ето какво означава. Трябва да се гордееш с това.
Вечерите Древната Евелин сядаше на верандата на къщата на Амелия стрийт и плетеше, докато не се стъмнеше толкова, че вече не можеше да вижда. Наслаждаваше се както винаги на сънливия здрач, който падаше над Сейнт Чарлз авеню, на хората, които се щураха насам-натам, на трамваите с техните жълти светлини, полетели по криволичещите релси. Прах, това бяха дни на шум и прах — преди да се появят климатиците и огромните килими, дни, в които прибираха прането от задния двор твърдо като хартия. Тогава можеше да си направиш човече от малките стари щипки за пране — малки дървени човечета с малки шапки.
Да, тя принадлежеше на старците. Майка й бе вечно болна, саможива, страдаща и неспирно обикаляща по коридора зад затворените врати. Тя почина, когато Джифорд и Алисия бяха още съвсем малки.
Но Джифорд все пак изпитваше някаква носталгия по онзи стар начин на живот, по разходките с Древната Евелин, която не се разделяше с ирландския си бастун. Или пък по приказките, които й четеше прадядо Фийлдинг.
Не, всъщност никога не съм искала истински да се махна. Не бе оставала за дълго в нито един по-модерен град на Америка. Далас, Хюстън, Лос Анджелис не бяха по вкуса й, дори с чистотата и организираността си, които можеха да бъдат доста привлекателни. Спомни първия път, когато видя Лос Анджелис. Беше дете. Истински град на чудесата! Но бързо се изморяваше от тези места. Вероятно чарът на Дестин беше в това, че бе съвсем близо до дома. Можеше просто да натисне педала на газта докрай и скоро да види как слънцето залязва зад старите дъбове. Ню Орлиънс, град на хлебарки, град на разрухата, град на нашето семейство и на много щастливи хора.