Тя си спомни един стих от Хилари Белък, който бе от крила в нещата на баща си преди смъртта му:
— Нека ти кажа нещо — рече веднъж майка й, Лаура Лий. — Ако си десетократна Мейфеър, каквато си, никога няма да си щастлива извън Ню Орлиънс. Не се притеснявай.
Е, вероятно беше права. Десетократна, петнайсетократна. Но беше ли Лаура Лий щастлива? Джифорд още помнеше смеха й, дрезгавия й дълбок глас: „Аз съм твърде болна, за да мисля за щастие, скъпа. Донеси ми вестника и чаша горещ чай“.
А като си помисли само, че Мона има повече мейфеърска кръв от всеки друг в рода. Каква беше тя тогава? Двайсетократна? Сега Джифорд трябваше да погледне онази компютърна диаграма, по която да проследи множеството линии, тръгнали от бракове между втори и трети братовчеди. Искаше да знае едно: беше ли се вливала в този род свежа кръв през последните четири или пет столетия?
Вече ставаше нелепо, Мейфеър се женеха за Мейфеър и дори не се опитваха да обяснят това на околните. А ето го и Майкъл Къри, сам в онези къща, Роуан я няма, само Бог знае къде е. Детето, отведено далеч за негово добро, се бе върнало у дома, за да бъде сполетяно от проклятието…
Райън бе казал веднъж, и то в съвсем неподходящ момент:
— Знаеш ли, Джифорд, има само две неща в живота, които имат значение — семейството и парите, това е. Да си много, много богат, каквито сме ние, и да си обграден от голямото си семейство.
Как се бе смяла тогава. Май беше на 15 април и той тъкмо беше попълнил данъчната си декларация. Разбираше какво има предвид той. Тя не беше художник, не беше певица, не беше танцьорка, нито музикант. Райън също. Семейството и парите бяха целият й свят. Така бе с всички Мейфеър, които познаваше. За тях семейството не беше просто семейство, то беше клан, нация, религия, мания.
„Не бих могла да живея без тях“, помисли си тя, оформяйки думите само с устни, както обичаше да прави тук, където вятърът и водата поглъщаха всичко, където ревът на вълните изпразваше главата й от мислите, където й идеше да запее. Трябваше да запее.
Мона щеше да живее добре! Мона можеше да иде, в който колеж пожелае! Мона можеше да остане или да замине. Тя щеше да има избор. Никой сред братовчедите не ставаше за неин съпруг, или пък не? Разбира се, че имаше такъв. Можеше да се сети за двайсетина, но не искаше. Въпросът бе в това, че Мона щеше да има свободата, която бе отказана на нея. Мона беше силна. Понякога Джифорд сънуваше, че Мона е много силна, че прави неща, които другите не могат да направят, като например да върви по ръба на висока стена и да казва: „Побързай, лельо Джифорд“. Веднъж сънува, че Мона седи на крилото на самолет, пуши цигара, докато прелита през облаците, а Джифорд, ужасена, се катери към нея по въжена стълба.
Тя спря, съвсем неподвижна насред плажа, наклони глава на една страна и остави вятърът да разпилее косата по лицето й, да покрие очите й. Тя плаваше, вятърът я държеше здраво. Райън щеше да я отведе у дома. Райън щеше да дойде. Може би по някакво чудо Роуан щеше да е жива! Роуан щеше да си дойде у дома! Всичко щеше да намери обяснение и великото чудо на първото й завръщане щеше да се случи отново.
Да, да легне и да заспи на пясъка. Мечтаеше за това. Но помисли за роклята на Кланси. Трябва да й помогнеш за роклята. Майка й изобщо не разбира от дрехи.
Дали постите вече бяха започнали?
Не виждаше часовника си на сиянието от ясното небе. Дори луната не помагаше, въпреки че грееше ярко над водата. Но Джифорд усещаше с костите си, че постите започват. В Ню Орлиънс Кралят и свитата му бяха отворили балните си салони и дворът бе започнал последните си поклони на Марди Грас. Последният ден на карнавала бе свършил.
Трябваше да влезе в къщата. Райън каза да се заключи, да включи алармата. Тя знаеше, че ще го стори, защото той бе наредил. Но някоя нощ, когато му е много ядосана, ще заспи на пясъка, свободна, под звездите, като скитница. На този плаж ти си сам-самичък с по-старата част от познатия свят — пясъка и морето. Може да си във всяко време. Може да си във всяка книга, в библейските земи, в Атлантида. Но засега щеше да прави каквото й каже Райън. За бога, не бива да е заспала навън, когато той дойде! Ще се вбеси!