О, как й се искаше Райън да е вече тук.
Миналата година, в нощта, когато Деидре Мейфеър умря, Джифорд се събуди с писък, а Райън я прегърна.
— Някой умря — изпищя тя и той я прегърна. Само телефонът успя да го откъсне от нея. — Деидре. Деидре е.
Дали щеше да почувства и ако нещо фатално се случи с Роуан? Или тя беше толкова далеч, че не можеше да я усети? Дали не бе умряла вече по някакъв ужасяващ, кошмарен начин, вероятно само часове след изчезването си? Не, в началото имаше писма и вести от нея. Кодовете бяха верни, така каза Райън. После тя дори се бе обадила на онзи лекар от Калифорния.
„Утре ще разберем нещо от този човек“, рече си и мислите й отново се върнаха в началото. Обърна гръб на морето и тръгна към тъмната дюна и мекия лъч светлина над нея.
Ниски къщи от едната и от другата страна, като че до безкрая, и после огромните страховити грамади, осеяни с малки светлинки, за да предупреждават нисколетящите самолети, а още по-далеч, в извивката на земята, светлините на града, а над морето облаци, къдрещи се на лунната светлина.
Беше време да заключи и да поспи. Но до огъня. Беше време за онзи фин полуунес, на който се наслаждаваше, когато беше сама и близо до огън. Щеше да чуе как кафемашината се включва в пет и половина; щеше да чуе първата лодка, която наближава брега.
Великите пости. Завладя я прекрасна утеха; нещо като благочестие и вяра. Прах при праха. Пръст при пръстта. Но стига с тази пръст. После щеше да дойде и времето да откърти клонче за Цветница. Да заведе Мона, Пиърс, Кланси и Джен на църква на Велики петък, за да целунат кръста като едно време. Може би щяха да минат през деветте църкви, както преди. Тя, Древната Евелин и Алисия минаваха през девет църкви, всичките в горната част на града, когато в Ню Орлиънс живееха много католици, вярващи католици — „Светото име“, „Светия кръст“, „Свети Стефан“, „Свети Хенри“, „Света Богородица“, „Света Богородица на безкрайната благодат“, „Светата дева“, „Свети Алфонс“, „Света Тереза“. Девет ли станаха?
Обикновено не си правеха труд да ходят чак до „Свети Патрик“ или пък да спрат в църквата на чернокожите на Луизиана авеню, въпреки че със сигурност щяха да го направят — сегрегацията не съществуваше в католическите църкви, а „Светия дух“ беше пета поред. Най-тъжното бе, че Древната Евелин винаги си спомняше „Свети архангел Михаил“ и как са я разрушили. Братовчедката Мариан беше монахиня в „Свети архангел Михаил“ и беше много тъжно, когато разрушиха църквата и манастира. Мариан също бе от семето на Жулиен, или поне така се говореше.
„Колко от тези църкви са останали“, зачуди се Джифорд. Е, тази година на Велики петък ще отиде до Амелия стрийт и ще предизвика Мона да ги открие заедно с нея. Мона обичаше да броди из опасни квартали. Така щеше да я примами. „Хайде, искам да открием деветте църкви на прабаба ти. Мисля, че все още съществуват!“ Ами ако успееха да накарат и самата Древна Евелин да дойде? Херкулес щеше да я кара с колата, докато те с Мона се разхождат. Старицата вече не можеше да върви толкова, бе твърде стара. Би било глупаво.
Мона щеше да дойде обаче, само че пак щеше да пита за грамофона. Беше си набила в главата, че сега, след ремонта на Първа улица, някой може да е намерил грамофона на тавана и да й го даде. Тя не знаеше, че той изобщо не е на тавана, а е скрит при перлите, където никой…
Мисълта изведнъж излетя от главата й. Просто излетя. Беше стигнала до върха на пътеката и гледаше към къщата си, към топлия квадрат на дневната и блещукащия огън вътре, към големите бежови кожени дивани и плочите по пода с цвят на карамел.
В къщата имаше човек. Някой стоеше точно до дивана, на който Джифорд бе лежала цяла вечер, пред огъня. Всъщност мъжът бе сложил крак на перваза пред огнището, както Джифорд обичаше да прави, особено, когато беше боса, за да усети хлада, който все още не бе напуснал камъка.
Този мъж обаче не беше бос, нито пък беше в официално облекло. Изглеждаше просто спретнат на светлината на огъня, много висок и „страховито слаб“ като Ричард Кори в старата поема на Едуин Арлингтън Робинсън.