— Да, отдай ми се — каза той със своята детска простота. — Ти си моя. Трябва да си моя.
Пусна я и сложи ръце на раменете й, после я вдигна нежно. В следващия миг тя лежеше на студените плочки, очите й бяха отворени. Усещаше и чуваше как той сваля вълнените й чорапи. Зачуди се дали пуловерът й не е твърде бодлив и груб. Какво ли е да прегръщаш човек, облечен с твърде дебел и бодлив пуловер? Опита се да каже нещо, но ароматът я замайваше, объркваше я. Косата му падна на лицето й, беше копринено нежна.
— Няма да го направя — каза тя, но гласът й звучеше съвсем далечен, без никакъв авторитет, напълно безсилно. — Махни се от мен, Лашър, махни се от мен. Чуваш ли. Стела каза на мама… — Но мисълта си отиде, просто изчезна. Един образ блесна в съзнанието й, образ от миналото, на Деидре, тийнейджърката, нейната по-голяма братовчедка, качена високо на дъба, облегната назад, с притворени клепачи, ханшът й е издаден напред под късата рокля на цветя, а в погледа й се четат „лоши мисли“, Дяволски докосвания, екстаз! А тя, Джифорд, стоеше под дървото и виждаше смътните очертания на мъжа, само проблясък, който бе с Деидре.
— Спаси ни от злото — прошепна тя.
През целия й живот, през всичките четирийсет и шест години, само един мъж я бе докосвал така, или почти така — само един мъж бе разкъсвал дрехите й, на шега или от непохватност, бе вкарвал пениса си в нея и бе целувал шията й. А това сега бе човек от плът и кръв, не призрак, а от плът и кръв. Проникваше в нея. Господи, помогни ми.
— Ангел мой, моя скъпа пазителко… — Думите му отлитаха от нея. Тя не искаше това, но с ужас разбра, че не се съпротивляваше. Беше отвратително пасивна, объркана, опитваше се само да го хване, да го отблъсне за раменете, ръката й се плъзгаше по гладкото му вълнено палто, а той проникваше в нея яростно, докато тя не усети, че достига екстаза, който я отнесе още по-близо до мрака, до тишината, до покоя.
Но не съвсем.
— Защо? Защо правиш това?
На глас ли го изрече? Сякаш се носеше в пространството, замаяна, изпълнена с мощни усещания, завладяна от аромата и от силните тласъци на члена му, които бяха така естествени, така съвършени, така приятни! Стори й се, че всичко е свършило и тя се е обърнала настрани, но в следващия миг осъзна, че изобщо не е помръднала. Той отново проникваше в нея.
— Красива Джифорд — припяваше той. — Бъди моя невеста в долината, в кръга, моя невеста.
— Мисля, мисля, че ме нараняваш — каза тя. — О, господи! Майчице, помогни ми. Господи, някой да ми помогне.
Той запуши устата й отново, докато още една струя семенна течност се изля в нея, изля се по пода под нея, а сладостното омайващо усещане я издигаше и мяташе от една страна на друга.
— Някой да ми помогне.
— Тук няма никого, скъпа. Това е тайната на вселената — каза той. — Това е моята тема, моят плач. Това е моето послание. Не е ли приятно? През целия си живот си повтаряла, че това не е важно…
— Да…
— Че има много по-възвишени неща, но сега вече знаеш, сега разбираш защо хората рискуват живота си за това, за тази плът, за този екстаз.
— Да.
— Знаеш, че каквато и да си била преди, сега вече си жива, сега си с мен, аз съм вътре в теб и ти си само това тяло, скъпа моя Джифорд.
— Да.
— Създай за мен дете. Виж го, Джифорд. Виж го. Виж миниатюрните му крайници, виж го как плува към съзнателното. Виж го. Извади го от мрака. Бъди вещицата на моите мечти, Джифорд, бъди майката на моето дете.
Лъчите на изгряващото слънце я огряха, стана й горещо и неприятно с дебелия пуловер, болката в нея внезапно се събуди, изтласка я през мъглата, докато тя не примижа пред сиянието на небето.
Болката бе силна, пулсираща. Имаше спазми. Имаше контракции! С усилие плъзна ръка между краката си. Усети влага и щом вдигна ръка, видя кръвта по нея. Приближи я до лицето си и кръвта покапа по него. Дори силното сияние на слънцето не й попречи да види колко е ярка.