Е, тя щеше да обмисли още малко стратегията си, когато влезеше в къщата и се приближеше до него. Но сега искаше да се разходи около басейна. Изкачи стълбите и излезе на широката каменна тераса. Светлините под водата бяха пуснати и я караха да сияе, лека пара се издигаше от повърхността. Мона не разбираше защо бяха затоплили басейна, та Майкъл не би плувал отново в него. Сам го каза. Е, все пак идваше денят на свети Патрик, нищо, че още беше студено, и вероятно тук щяха да се съберат стотици деца от рода. Така че бе по-добре да не спират нагревателите.
Тя отиде до другия край на терасата, където бяха открили кървавите петна в снега, обозначаващи мястото на борбата. Сега всичко беше почистено, пометено, само тук-там се виждаше по някое листо. На места градината още беше посърнала заради снега, паднал през тази люта зима, така необичайна за Ню Орлиънс, но благодарение на последната топла седмица лунничетата се бяха завърнали и тя усещаше аромата им, виждаше миниатюрните им цветчета в мрака. Беше трудно да си представиш всичко това покрито със сняг и кръв, а Майкъл Къри да се носи под повърхността на водата с кървящо лице, целият в рани, със спряло сърце.
Тогава усети другата миризма — същата странна миризма, която бе доловила и преди, в коридора на къщата и в двойния салон, където беше китайският килим. Слаба, но осезаема миризма. Мона се приближи до балюстрадата и я помириса. Тя цялата беше оплетена със студени лунничета. Да, много съблазнителна миризма. „Някак вкусна“, помисли си тя. Както е вкусна миризмата на карамела или пък на бонбоните лакта, само че това не беше миризма на храна.
Изведнъж почувства лек гняв към онзи, който бе наранил Майкъл Къри. Беше харесала Майкъл още щом го видя. Беше харесала и Роуан. Копнееше да прекара малко време насаме с тях, да ги разпита за много неща, да им каже много неща и най-вече да ги помоли да й дадат грамофона „Виктрола“, ако го намерят. Но не й се беше удала подобна възможност.
Отново коленичи на плочите и докосна студения камък, който смразяваше голите й колене. Да, миризмата се усещаше, но Мона не видя нищо. Вдигна глава към тъмната веранда за слугите на гърба на главната къща. Никъде не светеше. После погледна отвъд желязната ограда, към конюшните зад дъба на Деидре.
Една светлинка. Това означаваше, че Хенри е още буден. Е, какво от това? Можеше да се оправи с него. На вечерята след парада тя бе осъзнала, че Хенри вече се страхува от къщата и не му харесва да работи тук, вероятно нямаше да остане дълго. Не знаеше как да направи щастлив Майкъл, който постоянно повтаряше: „Аз съм пролетарий, Хенри. Може всеки ден да готвиш само червен боб и ориз“.
Пролетарий. Мона беше отишла при чичо Майкъл след вечеря, точно когато той се опитваше да се усамоти за своята нощна разходка, както я наричаше, и му каза:
— Какво, по дяволите, значи пролетарий, чичо Майкъл?
— О, какъв език! — прошепна той с ирония и изненада. Явно не успя да се въздържи и погали панделката в косата й.
— Съжалявам — каза тя, — но за едно момиче от тази част на града е, нали се сещаш, задължително да има по-богат речник.
Той се засмя, може би леко очарован.
— Пролетарий е човек, който не държи на всички удоволствия, типични за средната класа. Дали едно момиче от тази част на града ще разбере това?
— Със сигурност. Това е съвсем логично и искам да знаеш, че и аз ненавиждам конформизма във всяка негова форма.
Той пак се засмя, нежно, подмамващо.
— А как се става пролетарий? — настоя тя. — Мога ли и аз да се запиша?
— Няма записване, Мона. Човек се ражда такъв. Пролетарий е пожарникарският син, който е спечелил много пари. Такъв човек може да коси сам моравата си, когато си пожелае. Може да мие собствената си кола. Или пък да кара ван, когато всички постоянно му повтарят, че е длъжен да кара мерцедес. Той е свободен човек. — О, как й се беше усмихнал! Разбира се, той се надсмиваше над себе си леко и някак изморено. Но явно му харесваше да я гледа. Да, харесваше му да я гледа. Само странната умора и чувството му за приличие го караха да се въздържа.
— Звучи добре — каза тя. — А сваляш ли си ризата, когато косиш моравата?
— На колко години си, Мона? — попита я той игриво и наклони глава на една страна. Очите му обаче бяха напълно невинни.
— Нали ти казах, на тринайсет — отвърна тя, повдигна се на пръсти и го целуна бързо по бузата, а той се изчерви отново. Да, той я огледа, погледна гърдите й и тънкото й кръстче, бедрата й под широката розова памучна рокля. Но изглеждаше развълнуван от нейната проява на обич, от някаква съвсем отделна емоция. Очите му за миг станаха стъклени, а после каза, че трябва да излезе да се поразходи. Каза и нещо за нощта на Марди Грас, как е минавал покрай тази къща като дете по пътя към парада.