По-късно Джифорд дръпна Мона настрани, докато вървяха към колата й (ягуар седан, тъкмо в нейния стил, съвсем подходящ за Метаир).
— Моля те, повярвай ми, не бива да се приближаваш до онази къща. От нея не идва друго, освен зло.
Мона се опита да обещае, но не можа. Жребият за нея вече беше хвърлен. Още тогава тя искаше да узнае всичко за мястото. А сега, след разрива между Роуан и Майкъл, това стана най-важната й задача: да влезе вътре и да разбере.
Досието на Таламаска, което откри в писалището на Райън, утрои любопитството й. Досие на вещиците Мейфеър. Грабна го и изтича в закусвалнята да го прочете. Никой не я спря, никой не се усети какво става. Донелайт, Шотландия.
Дали семейството още притежаваше онзи замък? О, каква история само. Подробностите за Анта и Деидре, разбира се, бяха абсолютно скандални. За Мона бе пределно ясно, че този документ, в оригиналната му форма, е щял да включи и историята на Майкъл и Роуан Мейфеър.
Аарън Лайтнър бе прекъснал своето „повествование“, както сам пишеше в досието, преди раждането на „настоящата наследница“ и то, за да не бъде осъществено вмешателство в личния й живот, макар Орденът да смяташе, че семейството има право да знае своята история, дотолкова, доколкото тази история бе позната на всички и записана навсякъде.
Хм, тези от Таламаска бяха невероятни. „И леля Беа ще се жени за един от тях“, помисли си Мона. Беше като да чуеш, че някоя голяма сочна муха се е хванала в нечия лепкава мрежа.
Това, че Роуан Мейфеър се бе измъкнала от ноктите на Мона, която не успя да прекара и пет минути насаме с нея, беше истинска трагедия, описана в папка WS/MONA/PROVAL.
Но Мона бе усетила, и то съвсем осезаемо, че Роуан се страхува от силата си, както и всички останали.
Е, тези сили не плашеха нея самата. Тя все повече се чувстваше като танцьор, който влиза в перфектна форма. Беше само метър и петдесет висока и по всичко личеше, че няма да порасне повече. Тялото й съзряваше с всеки изминал ден.
Харесваше й да е силна и необикновена. Обичаше да чете мислите на хората и да вижда неща, които те не могат да видят. Фактът, че мъжът, когото бе видяла, е призрак, я изпълваше с вълнение. Не беше много изненадана да разбере това. Само да можеше да се промъкне в къщата онези дни.
Е, онези дни вече бяха минало, нали така? Трябваше да се занимае с настоящето, а то беше просто чудесно. Изчезването на Роуан Мейфеър разтревожи цялото семейство. Тайните започнаха да излизат наяве. И сега в голямата къща нямаше никого, освен Майкъл Къри и нея самата.
Миризмата покрай басейна някак се беше разнесла или пък тя беше привикнала към нея.
Този миг й принадлежеше изцяло.
Приближи се към задната покрита веранда и провери една по една вратите на кухнята. Ако бяха забравили поне една отключена… но не, онзи дървеняк Хенри бе залостил къщата като крепост. Е, нищо. Мона знаеше как да влезе вътре.
Промъкна се към задната част на къщата, до края на старата кухня, която сега беше баня, и погледна през прозореца. Кой би заключил прозорец толкова високо на стената? Но как да стигне до него? Ще домъкне един от варелите за смет, те почти не тежаха. Мина по алеята, хвана варела за дръжките и, какво да види, той беше на колелца. Колко практично! Покатери се върху него, първо на колене, после се изправи на огъващия се черен пластмасов капак, отвори със сила зелените капаци и натисна прозореца.
Той се вдигна нагоре, просто така. После засече, но вече се бе разкрила достатъчно голяма пролука. Щеше да си изцапа роклята на прашния перваз, но това нямаше значение. Набра се на ръце, промъкна се през прозореца и тупна на покрития с килим под.
Беше вътре! Постоя секунда насред малката баня, взираше се в проблясващия порцелан на старата тоалетна чиния и облицования с мрамор умивалник. Припомняше си последния сън за чичо Жулиен, когато я беше въвел в тази къща и двамата изкачиха стълбите.
Сънят вече бе станал неясен, както винаги се случва със сънищата, но тя го беше описала в компютърния си дневник под името \WS\SUNISHTA\JULIEN, наред с всички останали за него. Сега добре си спомняше файла, беше го чела много пъти.
Чичо Жулиен бе пуснал грамофона, който сега се падаше по право на нея, и бе започнал да танцува, облечен в дълъг ватиран халат. Каза й, че Майкъл е твърде добър. И добротата на ангелите си има граници. „Чистата доброта рядко ме е побеждавала, разбираш ли, Мона — каза той със своя очарователен френски акцент — в сънищата винаги й говореше на английски, въпреки че тя знаеше френски добре. — Тя винаги е неприятност за всички, освен за онзи, който е абсолютно добър.“