Подът в хола е развалян и правен няколко пъти. Сега е дъбов, преди това — от травертин2, след това отново е бил дървен, но вече с цвят на презряла череша. И поради безкрайните ремонти на тези стари сгради това е причината те да бъдат наричани бездънни ями, редки бели слонове и чисто безумие.
Джоана обичаше сама да се грижи за къщата. За нея обновяването на дома бе непрекъснато развиващ се еволюционен процес, който не се знае кога ще завърши. Освен това, тя обичаше да върши всичко с ръцете си. Например, цяла седмица реди плочките в банята за гости и поставя фугите. А днес е ред на гостната. Топвайки валяка в легенчето с боя, тя бе убедена, че нейните момичета пак ще й се смеят. Заради навика й да пребоядисва стените в различен цвят по няколко пъти в годината. Един месец стените в гостната бяха в тъмно бордо, а следващия — в безоблачно синьо. Джоана обясни на дъщерите си, че животът в статична обстановка, в която нищо не се променя, й действа задушаващо и затова смяната на интериора за нея е много по-важна, отколкото да си купи нова дреха например. А вече е лято, така че дойде време стените в гостната да станат жълти.
Беше сложила обичайното си домашно работно облекло — типичната каубойска карирана риза, стари дънки, латексови ръкавици и зелени гумени градински галоши. Посивялата й коса бе прибрана с червена лента. Смешно наистина, че са сиви. Независимо колко често и упорито ги боядисваше, всяка сутрин се събуждаше с коса, сияеща в сребърно. Джоана, както и дъщерите й, не бяха нито стари, нито млади. Всъщност физическият им облик съответстваше на особеностите на таланта на всяка от тях. В зависимост от ситуацията, Фрея можеше да изглежда между шестнадесет и двадесет и три години, поруменяла от срещата си със своята първа любов. Докато Ингрид, пазителката на дома, изглеждаше между двадесет и осем и тридесет и пет години, което се подчертаваше и от съответното й държание. И понеже мъдростта идва с опита и макар че в душата си Джоана се чувстваше като ученичка, запазеният й вид беше на жена в началото на шестдесетте.
Беше й приятно да се върне и да заживее отново в родния си дом, но този път заедно с дъщерите си. Раздялата им продължи дълго и тя си даваше ясна сметка, че бе пропуснала повече, отколкото й се щеше да признае. В продължение на много години след наложената забрана, дъщерите й трябваше да се скитат в различни посоки, сами и без конкретна цел. И Джоана не можеше да ги обвинява за това. И двете даваха знак за себе си крайно рядко. Само когато им трябваше нещо, но не просто пари, а поддръжка, съчувствие или състрадание. И Джоана търпеливо чакаше. Беше сигурна, че на момичетата им харесва да знаят, че независимо къде се намират те — Ингрид живя в Париж и Рим в течение на дълъг период от миналото столетие, докато Фрея прекара времето си в Манхатън до последно — майка им винаги ще бъде в кухнята, режеща лук и чакаща ги да се приберат под крилото й.
Тя завърши с далечната стена и сега оценяващо оглеждаше направеното. Избра бледожълт оттенък на боята като пролетни нарциси, като „Усмивка на нимфа“ според Бугеро3. Удовлетворена от резултата, Джоана се премести на другата стена. Внимателно боядисвайки около прозоречната рамка, погледът й се плъзна през океанската вода и се спря на остров Гарднър и „Феър Хейвън“. Вихърът около събитията, свързани с годежа на Фрея, бяха изморителни. Безкрайното усукване и увъртане около госпожа Гробадан, мащехата на Бран, която смяташе, че „момчето й“ е прекалено добро за Фрея, й дойдоха малко в повече. Разбира се, Джоана се радваше за дъщеря си, но това не й пречеше да оцени трезво ситуацията. Дали нейната дъщеря бунтарка този път наистина щеше да се успокои? Тя се надяваше Фрея да е права за Бран — че това е той, единственият, когото тя е чакала дълги години.
Но не всички имат нужда от мъж до себе си. И Фрея трябваше да научи, че започват и въпросите — къде беше, какво прави… И ако в някои дни Джоана се чувстваше като сбръчкана и суха стара вещица с душа, която е изсъхнала като прах, и с тяло, което не е познало мъжка ласка в продължение на столетия, то в такива дни тя просто се самосъжаляваше. И това не беше, защото тя непременно трябваше да живее сама. В Норт Хемптън имаше няколко възрастни мъже, които ясно й бяха дали да разбере, че с огромно удоволствие биха направили нощите й много по-малко самотни.
Джоана не беше нито вдовица, нито разведена, но не можеше да се счита и за толкова свободна, колкото й се искаше. Тя просто живееше самостоятелно. Да, това бе хубава и подходяща дума. Те живееха разделени. Така, както тя винаги е желала.
3
Уилям Адолф Бугеро (1825-1905) — френски живописец, представител на академизма и реализма.