Глава пета
Разговор между сестри
— Не си го направила! — възкликна Ингрид, вдигайки очи към Фрея над купата с овесени ядки, и бързо върна в джоба си писмото, което четеше.
— Напротив! Направих го! — отвърна радостно Фрея. Дори твърде радостно, помисли си Ингрид, чувствайки лека завист при вида на сестринското й ликуване. Откъсна няколко зърна грозде, за да нахрани грифона. Домашният любимец беше странен хибрид между две животни — орел и лъв и единственото магическо създание от тяхното минало. Съветът беше разрешил да им го оставят, защото бе невъзможно дори те да разделят вещицата от нейния най-добър приятел, без това да унищожи и двамата. Действително Оскар стана доста голям, макар че преди много векове върху него бе направено защитно заклинание, което го правеше невидим за околните. Макар че имаше размера на лабрадор, той си оставаше с душа нежна като на домашна котка.
— И нищо не се случи? — със съмнение попита Ингрид. — О, Зигфрид, аз те чувам отлично! Но ти не обичаш грозде! — обърна се тя към черния котарак.
— Абсолютно нищо не се случи! — извика Фрея, навряла глава в шкафа в търсене на брашно. Току-що се върна от нощната си смяна в бара. Тази нощ беше дълга и изморителна, но пък една от най-хубавите в последно време. — Слушай, искам да направя палачинки. Ти искаш ли?
— Да, разбира се, иска ли питане? И така, какво ще правиш?
— А ти как мислиш? Смятам да го направя пак. Почувствах се много добре, Ингрид. Почувствах… че отново съм самата себе си… разбираш ли? — ловко разби яйцата в купата и се огледа с възхищение в блесналата от чистота кухня. Нещата започваха да изглеждат много по-добре, откакто семейство Алварез поеха грижата за къщата. А Джоана силно се привърза към Тайлър, което беше много хубаво. Всъщност, той много се хареса и на трите им. Беше забавно хлапе, доста умно за годините си — можеше да победи всички на шах, както и да събира и изважда големи числа на ум. Един ден, с много тържествен вид им беше съобщил, че от къщата до плажа са петдесет и седем крачки. Много обичаше сладко, което го правеше идеален партньор на Джоана — трудно би се намерило нещо сладко, на което тя да откаже. Ингрид му носеше книги за шахмата от библиотеката, а Фрея играеше с него на криеница в градината. Казано накратко, къщата стана много по-щастлива, откакто семейство Алварез дойдоха при тях.
Фрея забеляза, че Ингрид отново чете тайно писмото. Сестра й започна да получава тези писма в началото на лятото и те винаги пристигаха в обикновен бял плик без обратен адрес. Кой е авторът им, Ингрид не каза, а и Фрея не я попита. След като и двете се прибраха у дома в Норт Хемптън, поддържаха установения мир. Фрея не попита Ингрид защо е прекарала последните няколко години като скромен библиотекарски чиновник. От своя страна Ингрид също не попита Фрея защо е напуснала Нюйоркския университет и защо е продала бара си в Ню Йорк. Ако искаха да поговорят, щяха да го направят без отлагане. Разменяха си дрехи, без да се питат, но уважаваха личния си живот. Забавно, но връщайки се в Норт Хемптън и Ингрид, и Фрея се върнаха към старите си привички и се разпределиха както преди — Ингрид работеше през деня, а Фрея през нощта. Но винаги се срещаха на закуска — в началото на работния ден на Ингрид и в краят на работния ден на Фрея.
Буквално за няколко минути Фрея направи първите палачинки. Не се нуждаеше от магия, за да е сигурна, че на вкус са просто фантастични — леки и маслени, с привкус на ядки. Фрея успя да изпече две пълни чинии и ги постави на масата. Своята порция поля с кленов сироп, защото Ингрид обичаше нейните да са с плодове.
— Мама говори ли с теб за мъртвите птици, които намерила на плажа? — попита Ингрид.
Фрея кимна, набождайки палачинката си.
— Да. И какво му е особеното?
— Тя не е сигурна. Но мисли, че това е някакво предзнаменование, някаква поличба.
— Ух. Помниш ли, когато мама мислеше стария ми учител по английски за магьосник, и когато ме обвини в осми клас, че приписвам на изпита?
Ингрид само се подсмихна.
— Бедният господин Суини! Слава богу, че на мама й беше забранено, иначе тя самата щеше да го превърне в нещо! — Ингрид се наслаждаваше на сестринската солидарност. Едно от удоволствията в живота им бяха разговорите за страховитата им майка. Това беше неизчерпаемата им тема за разговор.
— Това, от което мама наистина се нуждае, е ухажор — каза Фрея, хранейки котарака Зигфрид направо от чинията си. — Тя трябва да превъзмогне отношенията си с татко. — И двете не бяха виждали баща си от времето, когато Съветът им наложи забраната. А и това беше една от темите, по която не говореха.