Разговорът за баща им щеше да направи Джоана много сърдита. Това, което се беше случило в отношенията между родителите им, беше позорно, но те не можеха да направят нищо. Баща им изчезна, а майка им не желаеше да говори за него. Точка по въпроса. Фрея се опитваше да не се сърди на родителите си, макар че баща й изчезна от живота им и повече не се опита да се свърже с тях.
Така беше по-удобно. Да си мисли, че в тяхното семейство децата винаги са били само две — тя и Ингрид. Защото много мъчителни и печални са спомените за изчезналия й брат близнак. Освен запалената всяка година свещ на рождения им ден през февруари тази тема също не се коментираше. Колкото до баща им — за него запалена свещ нямаше. Нямаше и спомени, а само пустота. Като празно място на тържествено подредена маса.
— Какво мислиш за мама и Сал? Мога да направя така, че това да се случи — и Фрея пакостливо се усмихна. — Ще се влюби в нея до ушите.
— Не, не го прави! Не причинявай това на Сал. Мама ще го изяде на закуска. И изобщо ти трябва да престанеш да мислиш, че всички проблеми могат да бъдат решени, ако хората се влюбят — каза Ингрид, чувствайки се неудобно и избута чинията си.
— Ех! — въздъхна Фрея и ставайки от стола, започна да отсервира.
— Трябва да бъдеш по-внимателна. Може би този път направата на еликсира ти се е разминала без последствия, но кой знае какво може да се случи при следващият? — Ингрид продължи. — Ще си създадеш големи неприятности, ако продължиш пак да го направиш.
— Може би — кимна Фрея. — Само че ми е все едно! Не ми пука! И ако те наистина не дойдат лично при нас и не ми кажат да спра, аз ще продължа да го правя! — заяви Фрея. — Повдига ми се от този живот с ръце, вързани зад гърба ми! — тя замълча, обливайки чиниите с гореща вода. Така или иначе чистата и блестяща кухня, дължаща се на семейство Алварез, явно подтикваше Фрея да поддържа реда и чистотата, което беше съвсем несвойствено за нея. — Но каквото и да правиш, просто не казвай на мама!
— Какво да не казвате на мама? — весело попита Джоана, влетявайки в кухнята и усмихвайки се на двете си дъщери красавици. Над рамото й, както винаги, летеше Гили.
— Нищо — в един глас отвърнаха сестрите. За миг те отново се превърнаха в децата, току-що погребали нещастното морско свинче зомби, съживено от Фрея. Тогава им се струваше, че земята на гроба му ще се тресе още много дълго. Ингрид беше намерила една стара книга на Джоана; онази, която не трябваше да докосват и която майка им беше скрила след Забраната. Тя доста прелиства страниците, докато намери правилното заклинание, и не спря действието на магията, толкова неудачно приложена от Фрея.
— Хммм… — измърмори Джоана, поглеждайки скептично ту едната, ту другата. — Интересно, защо ми се струва, че някои тук крие нещо от мен?
Глава шеста
Възел в корема
Пътувайки за работа, Ингрид не спираше да мисли за думите на сестра си, както и за невероятния ентусиазъм, който струеше от нея. Осъзна, че никога досега не е виждала Фрея толкова щастлива. Не и през последните години. И не просто щастлива, доволна или радостна… Имаше нещо друго. Фрея изглеждаше някак си много по-ярка, по-жива. Животът без магия ги беше накарал да изгубят част от себе си. Без да разберат, те се бяха превърнали в безцветни и сиви също като светът, който ги заобикаляше. Ингрид заключи велосипеда си на стоянката пред централния вход и влезе в библиотеката. Минавайки покрай празното бюро на Табита, отново почувства как я обхваща неудовлетвореност. Години наред Ингрид стоеше тихо и в сянка, оставила науката и медицината да си вършат работата, но сега почувства в душата си безразсъдна смелост и кураж. Нямаше повече да стои и да гледа как Табита страда. С толкова ненужна болка.
И Ингрид се огледа страхливо наоколо. Боже мой, що за мисли? Тя не беше сестра си, дръзка и храбра. Още помнеше много добре как я оставиха да умира от глад в онази тъмница, как тълпата злобно се смееше, колко беше уплашена и как мразеше самотата си. Ако тя направи това, за което си мисли, щеше да наруши споразумението, позволяващо им да живеят в този свят.
Но какво каза тази сутрин Фрея? „Повдига ми се от този живот с ръце, вързани зад гърба ми!“. Е добре, Ингрид, нали и с теб е същото! Тя също се чувстваше безполезна и незначителна.
Когато Табита пристигна и тръгна към бюрото си, Ингрид я пресрещна и отведе леко встрани.
— Таб, може ли да поговорим за минутка? — и двете тръгнаха към задната част на библиотеката, където се пазеше архивът. — Само помни, че трябва да ми вярваш! — И Ингрид изключи светлината. Стаята потъна в зеленикав полумрак, проникващ през прозорците, полузакрити от сиво-зелените щори.