— Какво е това? — попита Бил, мъчейки се да успокои кучетата.
— Съдейки по всичко, грохотът дойде оттам — Маура посочи към имението. И двамата с изумление видяха как в най-северния прозорец на „Феър Хейвън“ проблясва светлина.
— Я виж, Мо — удиви се Бил. — Не съм и знаел, че къщата е дадена под наем.
— А може би са се появили новите собственици? — предположи Маура. „Феър Хейвън“ изглеждаше, както обикновено: прозорците смътно проблясваха и напомняха на очи с полупритворени клепачи, а провисналите врати приличаха на смръщени прегърбени старци.
Маура се отдалечи заедно с кучетата от водата и стъпи на обраслия с трева край на дюната. Бил продължи да гледа към острова, като удивено почесваше брадата си. След минута светлината в прозореца премигна и угасна. Къщата отново потъна в пълна тъмнина. Само че сега съпрузите Татчър вече не бяха сами — в мъглата, обвиваща плажа, се виждаше някаква фигура и кучетата залаяха яростно при приближаването й. Сърцето на стария градинар изведнъж тревожно се разтуптя, когато видя, че съпругата му е изплашена до смърт.
Пред тях се появи жена, която в мъглата изглеждаше толкова висока, че ръстът й предизвика смущение. Косите й бяха прибрани с яркочервена лента, докато коланът на дъждобрана плътно обвиваше кръста й. Очите й бяха сиви като околния здрач.
— Госпожа Джоана! — възкликна Бил. — Не ви забелязахме в тази мъгла!
Маура кимна, потвърждавайки думите на мъжа си, и прибави:
— Извинете, че ви обезпокоихме, госпожо.
— Най-добре си вървете оттук и то бързо! И двамата! Тук няма нищо за гледане — гласът на жената звучеше толкова студено, сякаш беше преминал през мразовитите води на Атлантика.
Бил почувства как по гърба му плъзва хлад. Маура също трепереше като в треска. Семейство Татчър отдавна бяха на мнение, че съседите им — Бошан — са хора особени и „не от този свят“. В тях винаги се усещаше нещо неземно и неуловимо, но до тази вечер не се беше налагало да изпитват никакъв трепет пред тях. Но сега се почувстваха наистина страшно. Бил свирна, викайки кучетата, взе Маура за ръката и бързо се отдалечиха в обратна посока.
А на отсрещната страна на брега една след друга започнаха да се появяват светлини. Скоро целият „Феър Хейвън“ засия като огромен фар, подаващ сигнал на някого в тъмнината. Бил не издържа и се обърна — Джоана Бошан беше изчезнала. Странно. Не забеляза следи от обувките й върху влажния пясък, макар че тя току-що стоеше на брега и разговаряше с тях.
Шест месеца по-късно
Възпоменателен ден на сърдечните желания
Глава първа
Лекомислено увлечение
Фрея Бошан така силно разклащаше чашата си с шампанско, че балончетата въздух рязко изплуваха на повърхността и със съскане се пукаха. Това трябваше да бъде най-щастливият ден в живота й. Е, всъщност един от най-щастливите й дни, но всичко, което усещаше, беше само вълнение. И това се превръщаше в сериозен проблем, защото всеки път, когато Фрея изпитваше подобно вълнение, около нея веднага започваха да се случват разни странни и необясними неща. Ето и сега например, сервитьорът най-неочаквано се спъна в края на обюсонския килим. Бедният, не само разсипа шедьоврите на кулинарното изкуство, които носеше върху подноса, но изцапа с тях и роклята на Констанс Бигелоу. Домашното куче, което обикновено пазеше мрачно мълчание, изведнъж започна да лае и вие, без да спира, заглушавайки музиката на квартета цигулки. А столетното бордо, извадено от фамилната изба на Гарднърови, придоби вкус на евтин киселяк.
— Какво е това? — попита нейната по-голяма сестра Ингрид, нежно хващайки Фрея под ръка. Ингрид притежаваше идеална модна фигура, а облеклото — както винаги бе елегантно и безупречно. Обикновено не можеше лесно да бъде заблудена, но сега и тя изглеждаше необичайно нервна. През цялата вечер навиваше на пръста си кичур коса, измъкнал се от стегнатия кок на тила й. Отпи глътка вино и не можа да сдържи гримасата си. — Ух, каква гадост! Цялото вино е пропито с магическо проклятие! — прошепна тя и остави чашата си на близката маса.
— Не съм аз! Кълна се! — запротестира Фрея. И не лъжеше. Почти. Фрея не можеше да направи нищо. Просто понякога магията, която притежаваше, съвсем случайно излизаше наяве. И тя наистина не правеше нищо, с което да събуди тази могъща сила. Прекрасно знаеше какво може да се случи и никога не би рискувала — особено в този важен момент. Усещаше, че Ингрид с помощта на вродените си умения се мъчи да проникне дълбоко в съзнанието й, за да погледне в бъдещето и да разбере какво е предизвикало това толкова силно безпокойство… Уви, нито един от опитите й не се увенчаваше с успех. Фрея чудесно можеше да охранява своето вътрешно аз. И разбира се, точно сега най-малко се нуждаеше от предсказанията на по-голямата си сестра. Но Ингрид ненапразно се опасяваше от последствията от импулсивните постъпки на Фрея.