Сърцето й блъскаше в гърдите, косъмчетата по ръцете й настръхнаха, но палците й продължаваха бързо и ловко започнатото. Това не е магия, твърдеше Ингрид на себе си. Това са само няколко думи. И няколко малки възелчета. Никой няма да разбере. Това, което правеше сега, беше много по-хубаво от премахването на сребристия възел. В момента тя не премахваше нещо ненужно, а създаваше нещо хубаво. Ингрид усещаше кипенето на магията вътре в тялото си. Усещаше вълнуващия порив, причинен от това, че тя отново използва и направлява тази дива магическа сила, която напълно й се подчиняваше. От изпитаното вълнение страните й се зачервиха. Явно, че беше пропуснала повече, отколкото можеше да си признае.
— Какво правиш?
Звукът на гласа я разтърси и магията едва не се разруши.
Ингрид бързо прибра възелчето в джоба си, след което отвърна с възмущение:
— Матю Нобъл! Уплаши ме! — но не отговори на въпроса му.
— Няколко пъти се опитах да привлека вниманието ти! Дори си казах името — Мат Нобъл я гледаше и й се усмихваше. Той беше старши следовател в полицейското управление и макар че бе навършил тридесет години, изглеждаше като атлет от колеж. Висок, със светлокафява коса и приятни, типично ирландски черти на лицето — светла кожа, изгоряла от слънцето, ясни сини очи и както винаги облечен с неизменното леко поизмачкано спортно сако и светлокафяви панталони. Ингрид усещаше нещо особено в начина, по който той я гледаше — твърде откровено и твърде оценяващо. Изглеждаше добре, но Ингрид ни най-малко не се интересуваше от него. Дори повишеният му интерес към нея само я караше да се чувства неудобно. Още повече, че никога не го е поощрявала. Но и той не предприемаше никакви стъпки. Ако само се осмелеше да я покани на среща, тя щеше да му даде по-сериозен отпор. Но той се задоволяваше само да я гледа и да иска книги. Ингрид изпитваше съмнения не само дали изобщо ги чете, а дали въобще ги отваря, защото никак не приличаше на „книжен червей“.
— Извинявай, че те обезпокоих, но на регистратурата няма никой. И аз си помислих, че може би ти ще ми препоръчаш нещо. — Когато Мат се усмихнеше, белите му зъби направо блестяха.
— Разбира се — отвърна Ингрид, мислено обхождайки новите книги. — Ето, вземи — и тя бутна в ръката на Матю последното издание на Дж. Дж. Рамси Бейкър. Ха. Да видим какво ще каже за това! Какво изпитание за Матю Нобъл (Дали семейство Нобъл и преди са живели в нашия град? Дали фамилията му не е просто съвпадение — помисли си Ингрид). В крайна сметка тя намери чудесен начин да се възползва от неговата симпатия. — Ако ти хареса книгата, ще се радвам да я препоръчаш и на повече читатели. — Може би по този начин няма да я държи по рафтовете на библиотеката, а чувствителният автор няма да изпадне в душевна криза, ако намери книгата си, изхвърлена в някоя канавка край пътя. Ингрид постави печат в читателския картон на Мат и нанесе необходимата информация в компютъра си.
— Разбира се, че ще го направя — кимна Мат и взе книгата, без дори да хвърли поглед върху корицата й. Изглеждаше така, сякаш искаше да добави още нещо, но премисли и си тръгна. Ингрид погледна след него, любувайки се на широките му рамене и плавна походка, след което отново се зае с връзването на магическите възелчета. До края на работния ден тя успя тайно да сложи едно от тях в чантата на Табита.
Никаква магия! Само възел на щастието, който да помогне на приятелката й, твърдеше сама на себе си Ингрид. И никой няма да разбере за това.
Глава седма
Новото момче
Джоана знаеше, че майчинството я е лишило от прекрасната й фигура. Без значение чии диети беше спазвала (а тя ги беше изредила всичките — на д-р Аткинс, нискокалорийната и нисковъглеродната, зелевата, плодовата, Джени Крейг и храненето й по часове, захарната, чайната, пречистващата организма и т.н.), те не й помогнаха да постигне някакъв резултат. Джоана прекара часове в тренировки и упражнения — бягаше, въртеше педали, занимаваше се със степ, йога и пилатес, но така и не успя да смъкне тези последни десетина килограма, и то основно около корема си. Дъщерите й я упрекваха за нейната вманиаченост и я убеждаваха, че изглежда много добре за възрастта си. И колко е възрастна? Шест хиляди години?
Смята се, че жените след една определена възраст спират да полагат грижи за себе си, но това не е така. Тщеславието, и особено женското, не умира с идването на старостта особено при красивите. А Джоана също беше красива някога, толкова красива, че се омъжи за най-страховития бог от всички. Сега вече е късно да мисли за миналото. Съпругът й я изостави заедно с нейната хубава външност още преди много години. О, при правилното осветление тя все още изглеждаше привлекателна и красива. Но кой можеше да се смири с определението красива, когато някога е било използвано прекрасна?