Проблемът, доколкото го виждаше тя, се състоеше в това, че когато успяваше да си възвърне фигурата, бам… отново се оказваше бременна. Така целият цикъл започваше отново. Налагаше се децата да се прераждат, защото често попадаха в беди и трябваше да напуснат този свят. Ставаха жертва на нелепи инциденти (най-често автомобилни катастрофи, а един път Фрея загина в хотел по време на пожар) или на злонамереност (като кризата, отнела живота им през XVII век). Джоана винаги усещаше признаците. Това обикновено се случваше, когато не получаваше известие от дъщерите си за столетие или две. Първо сивата й коса постепенно ставаше светла и руса, а после се радваше и на промените, настъпили с лицето й — бръчките изчезваха, скулите се изостряха, а ръцете не боляха от артрита. И тогава се случваше — гаденето, повръщането и изтощението. После идваше и осъзнаването: по дяволите, пак съм бременна!
Девет месеца по-късно тя имаше пухкаво, плачещо бебе, нуждаещо се от любов и грижи. Този път момичетата отново се раждаха само с няколко години разлика и растяха като истински сестри — вечно каращи се за играчки и дразнейки се в колата по време на дългите пътувания. Животът се превръщаше в щастлив период, запълнен с уроците в началното училище, занятия по плуване и гимнастика, както и с празнуване на безкрайни рождени дни, на които се появяваха непланирани магически изблици. Грифонът на Ингрид понякога устройваше погром сред цветните лехи, а пък Фрея трябваше да бъде удържана да не омагьоса онези противни момичета, които не харесваше.
Беше много лесно да заблуди и съседите. Забраната не попречи на Джоана да се възползва от пълномощията си, за да скрие безсмъртието им. Нямаше нужда хората да се чудят, защото вдовицата Бошан толкова се е подмладила и виж ти, дори забременяла. В такъв случай помагаше само магията.
Независимо от това, колко дълго ще продължава, нито една нова бременност нямаше да върне момчето й. Никога! Знаеше, че е безполезно да храни дори някаква надежда. Разбра го ясно по време на произнасянето на Забраната, когато бе рухнал мостът между двата свята. Джоана знаеше, че синът й е жив, но дори магията й не можеше да му помогне. Той беше и си оставаше извън нейния досег.
Навярно някои биха предположили, че вечният живот може да намали болката. Но това не е така. С всяка изминала година тя се увеличаваше и ставаше все по-голяма. Джоана тъгуваше по него повече от всякога и мислеше за него всеки ден. Това беше и главният проблем с майчинството — то те караше да пълнееш и по челото ти да се образуват тревожни бръчки, но и те дарява с любов, толкова интензивна и всепоглъщаща, че приличаше на двуостър, изящен нож. Именно той нараняваше сърцето й. Нейното момче съществуваше някъде, но за нея все едно беше мъртво. Не можеше да си го върне. Отнеха й го. Това беше най-жестокият удар, който една майка можеше да понесе.
Хубавото й момче. Щастливото й дете с усмивка, сияйна като слънцето, а светлината му би озарила целия свят. Вярно е, когато казват, че между майка и син съществува особена връзка и взаимно обожание. Но има и една друга истина, скрита в думите „обичаш всичките си деца еднакво, но едното винаги обичаш повече от другите“. Джоана оплакваше загубата му много дълго, а момичетата й служеха за огромно утешение. Но не беше същото. Сега тя си имаше чудесно момченце — Тайлър Алварез — с лепкави ръчички и хитрееща усмивка, който с кимване даваше да се разбере, че могат да го целунат по главата. Разбира се, той не можеше да излекува раната в душата й, но успяваше да запълни празнината, стояща там от много дълго време. Джоана го прие веднага. Той я наричаше Абуела8 или за по-кратко „лала“, докато тя го наричаше Чикерс9. Не беше сигурна откъде дойде това прозвище, но най-вероятно заради вида на бузките му, които тя харесваше да пощипва. Джоана обичаше дъщерите си, но чувстваше, че не им е нужна толкова. Бяха пораснали и вече си имаха собствени проблеми. Докато Тайлър беше съвсем друго нещо.
Точно сега двамата правеха пай. Майчинствата може би бяха причината, лишили Джоана от идеалната й фигура, но ако трябваше да бъде честна, тя също имаше вина за това. Освен постоянните освежаващи ремонти в къщата друга нейна слабост бяха печивата. Кухнята винаги миришеше на разтопено масло, а във въздуха се носеше богатият аромат на сметана и карамел. Джоана учеше Тайлър да пече пай с нектарини и къпини, като плодовете за тях беряха в градината. Нектарините се оказаха необичайно сладки, а къпините — тръпчиви и сочни.