Тайлър държеше мерителната лъжичка.
— Колко захар да сложа? — попита той, поглеждайки в пакета, стоящ на плота. Джоана му беше поставила задачата да приготви захарния сироп.
— Повече скъпи, сложи повече — уговаряше го тя, докато разточваше тестото така, че то да образува хрущяща коричка след изпичането.
След като Тайлър изсипа две чаши захар във водата, тя разряза по дължина една шушулка ванилия, остърга сърцевината й и я добави към сиропа. Когато паят доби завършен вид, Тайлър й помогна да го сложи във фурната на старата печка, закупена при предишния голям ремонт.
— И сега какво? — попита момчето. Лицето му беше изцапано от използваните плодове, а в косата му белееше от брашното.
— А сега ще почакаме — усмихна се Джоана.
Вчера двамата изпекоха шоколадови кексчета с ядки, предния ден — миникексчета, а още по-предишния — сочно и хрупкаво руло с ядки. Това беше такова изобилие от печива, че Ингрид и Фрея бяха принудени да поискат спирането на тази захарна вълна. Макар и безсмъртни, телата им не бяха неуязвими към хаоса и разрушението на подобна „диета“.
Джоана отвърна, че на момичетата ще им се наложи да се примирят с това, както правеха с всичко останало — с дисциплина и сдържаност. Това, че тя е изпекла всичките тези изкушения, не означава, че те непременно трябва да ги изядат. Тя не пъхаше парчетата кекс или пай насила в устата им, нали? Тайлър обичаше да пече сладкиши, а и тя самата прекалено много се наслаждаваше, за да спира сега. Намираше, че да играеш ролята на майка, без да поемаш бремето на отговорността, е забавно. Всичко, което трябваше да направи, е да се увери, че детето е доволно, нахранено и обичано, докато възпитанието и всичко останало е дело на родителите.
— Ще имаме нужда и от сладолед, който да ядем с пая — каза Джоана и извади от хладилника цяла кутия. — Искаш ли да опиташ?
Тайлър енергично закима с глава и тя разроши косите му. В малките момченца винаги имаше нещо особено. Те обожаваха майките си. Момиченцата бяха по-сложни. Знаеше, че момичетата й я обичат, но в дълбините на душата си усещаше, че я виняха за напускането на баща им. И двете не я разбираха и тя понякога се затрудняваше да говори с тях. Всичко, което казваше, те приемаха като критика и осъждане. И в течение на изминалите години Джоана се научи да не коментира нищо.
Каза ли нещо, когато Ингрид се върна вкъщи и вместо да заеме позицията в университета, избра да работи като чиновник в местната библиотека? Не! Поне веднъж намекна ли, колко е разочарована от това, че дъщеря й, получила блестящо образование и докторска степен, се занимава с овлажняването на хартия? Нито дума! Каза ли нещо, когато Фрея отвори бар в Ню Йорк, без да има лиценз за продажбата на спиртни напитки? Не! Някога намекна ли на Фрея да се облича по-малко предизвикателно? Никога! И за тази прибързана сватба? Разбира се, Фрея и Бран са създадени един за друг — един поглед върху щастливите им лица казваше всичко, което една майка трябваше да знае. Дори да не беше съгласна или да не одобряваше нещо, за Джоана беше по-добре да не обсъжда тази тема с дъщерите си. Защото веднага щеше да последва нещо такова: „Може би, бисквитките са ни достатъчни!“ (А между другото всяка от тях вече бе излапала по три!), след което лицата им ще направят онази физиономия, която сякаш казваше — „Това майките не го разбират!“.
А понякога те буквално я принуждаваха да не се намесва в разговора им. Както тази сутрин, например. Нима си мислеха, че не забелязва нищо? На моменти изпитваше лека ревност заради тясната връзка помежду им. Същата ревност, която беше изпитвала преди много години заради непринуденото отношение, което имаха момичетата към баща си. Дъщери! Те можеха да те накарат да замълчиш само с един поглед.
Джоана знаеше, че Тайлър никога няма да я погледне по този начин. Той я обожаваше и чувството беше взаимно. Сама заплати за модерната целодневна подготвителна школа за началното училище и докато родителите на Тайлър го водеха сутрин, тя го прибираше всеки следобед с приготвена лека закуска или сандвич в ръка. След училище двамата отиваха на брега, където Тайлър прекарваше остатъка от следобеда, като с часове гонеше птиците или събираше раковини и през цялото това време Джоана го наблюдаваше с удоволствие.