— Извини ме, но алергията ми се е обострила тази година — каза Хъдсън, издухвайки носа си, след което се закашля. — И не заставяй младия човек да те чака, защото някой би могъл да ти го отмъкне.
За момент Ингрид си помисли, че Хъдсън говори за Маг Нобъл и се почувства леко раздразнена, че детективът се е върнал толкова скоро. Невъзможно беше да се е справил с хиляда страници, и то толкова скоро! Но когато стигна до залата за четене, видя, че мъжът, който я чакаше там, не беше Матю.
Килиан Гарднър стоеше облегнат на бюрото, облечен със сива тениска с дизайнерски дупки и дънки, ниско смъкнати на бедрата. Даже в горещината носеше черно кожено моторджийско яке, а със слънчевите си авиаторски очила със златна рамка и притегателна аура приличаше на телевизионна звезда. Не, не на TV-звезда. По-скоро на икона. Имаше лице, което можеше да бъде отпечатано върху плакат, който тийнейджърка можеше да закачи в стаята си. Щом я видя, Килиан свали слънчевите си очила и я целуна по бузата.
— Здравей, Килиан! — поздрави го тя, опитвайки се да вложи в гласа си повече топлина. Нещо в по-малкия от братята Гарднър я караше да настръхва. И това не се дължеше на зрелищната му красота. По правило Ингрид се отнасяше много скептично и почти враждебно към „изписаните красавци“. Смяташе ги за прекалено тщеславни, себични и егоистични. Блейк Аланд беше живото потвърждение, как първата среща може да се превърне и в последна. Тя предпочиташе обикновени мъже. Не че Мат Нобъл влизаше в тази категория, не, той не можеше да се опише като обикновен мъж и може би именно затова толкова я дразнеше, независимо от приятната си външност. Красивите мъже приемаха женското обожание за даденост, докато Ингрид не харесваше хора, които се приемаха твърде на сериозно.
Без съмнение Килиан Гарднър бе надут паун. Беше му ясно колко добре изглежда с тъмната си коса, небрежно паднала над очите му, със силното си и стегнато тяло, подчертано от тениската и избелелите дънки. Тя можеше да види и оцени добре тренираното му мускулесто тяло — широките рамене и тънката талия. Ингрид се запозна с него на годежното парти на сестра си и веднага попита с какво се занимава. Получи мъгляв и неопределен отговор. По-късно разбра, че той всъщност не прави нищо. Също така чу, че Килиан е неблагонадежден, че се мести заедно със сезоните от страна в страна, че имал лодка за гмуркане около бреговете на Австралия и е работил като готвач на товарен кораб на Аляска. Имаше и други слухове — че едно момиче е забременяло от него, че е вземал дрога и че е лежал в затвора. Дали това беше истина или лъжа, Ингрид не можеше да определи, но знаеше, че когато наоколо има красив мъж, бедите не закъсняват. И не очакваше животът да й докаже обратното.
— Мислех, че вече си напуснал градчето ни — каза тя, припомняйки си колко отегчен и разсеян беше Килиан на партито. — С какво мога да ти помогна?
— Всъщност, аз мога да ти помогна — увери я той, повдигайки от пода огромна чанта с логото на Л. Л. Бийн, която сложи върху бюрото. В нея имаше завити на руло няколко чертежа. — Случайно чух, че помоли Бран за тези чертежи и реших тази сутрин да ти ги донеса.
— О, много мило от твоя страна! Не очаквах толкова бързо да ги получа! Бран обеща да ги потърси и да ми ги даде, но не беше сигурен къде са и дали изобщо все още се пазят. Направо чудесно! — Ингрид с благоговение повдигна сака. Библиотеката искаше да направи изложба на колекцията си от рисунки и чертежи, които да покажат строителните планове на най-важните сгради в града. Като най-старата и най-видна къща в района, „Феър Хейвън“ беше изключително важна за техния каталог. От архитектурна гледна точка много важни домове имат планове, „прибрани“ някъде. Старите собственици са ги пазили и предавали на новите им стопани като част от традицията, свързана с безценните обекти на изкуството.
Ингрид запляска с ръце и засия, поглеждайки към Килиан с малко повече симпатия. Какво прави той в свободното си време в края на краищата не беше нейна работа. Свободен е да разпилява живота си в леност и апатия.
— Това е чудесно!
— Радвам се, че помогнах! — каза Килиан. — Не мога да чакам повече, за да чуя какво мислиш за имението. То е една наистина интересна къща, пълна с история. Ако имаш нужда от нещо друго, не се колебай, а звънни. — Той погледна към дървената кутия, която Ингрид държеше върху бюрото си с надпис „Дарения за библиотеката“, и попита: — Какво е това?