Тя обясни ситуацията — недостигът на пари в бюджета и печалната съдба на библиотеката, която е в ръцете на градския съвет.
Килиан се намръщи.
— С тази кутия няма да събереш пари дори за смяната само на едната врата. И ти знаеш какво трябва да направиш, Ингрид. Накарай ги да платят за това, което можеш да им дадеш само ти.
— Не съм сигурна, че разбирам за какво говориш — леко се смути Ингрид, — но ти благодаря за плановете. — Той наистина е очарователен, помисли си тя, получила мегаватовата му усмивка. Толкова искрено се заинтересува за плановете за библиотеката, сякаш наистина го вълнуваше какво ще стане с нея в бъдеще…
— Удоволствието беше мое, винаги си добре дошла! — отвърна той, махвайки с ръка. — Ще се видим ли на празника в събота? — Болничната благотворителна организация устройваше акция за събиране на средства този уикенд във вид на летен празник в селски стил — със сено и танци — обичайното лятно парти за Норт Хемптън.
Ингрид поклати глава. Фрея с наслада участваше в социалния живот, но Ингрид предпочиташе да си стои вкъщи и да плете, да чете или да слуша стари хитове на грамофона си. Ако се осмелеше да излезе от укритието си, обикновено го правеше с Хъдсън. Например, когато отидоха да гледат възродените филми на Трюфо.
— Аз няма да ходя, но Фрея вероятно ще бъде там.
Килиан се оживи при споменаването на името на Фрея.
— Тя ще ходи ли? Наистина?
Ингрид кимна и попита:
— Значи оставаш тук, в Норт Хемптън? За цялото лято ли?
— Мисля, че да. Ще видя с какво мога да се захвана — намигна й Килиан. — Не се тревожи! Ще бъда послушен!
— Значи двамата с теб ще се срещаме пак… — Ингрид кимна.
Сбогуваха се приятелски и след миг шумът от мотора на Килиан разтърси прозорците на библиотеката.
Когато Ингрид се върна в стаята си, Хъдсън я очакваше с нетърпение, кръстосал ръце на гърдите си.
— Е?
— Какво, е?
— Този млад красавец покани ли те на среща? Или двамата си разменихте телефонните номера? — Хъдсън направи „кавички“ с пръстите си. — За бъдещата „нужда от плячка“? — Устните му се свиха с насмешка. Понякога тридесетгодишният Хъдсън се държеше така, сякаш беше на осемдесет. И напълно грешно възприемаше това, което той наричаше език на съвременната младеж.
— Не! — Ингрид смръщи нос — Няма такова нещо! Той само ми донесе чертежите на „Феър Хейвън“. За нашата изложба — каза тя, вдигайки сака. — И между другото, твърде млад е за мен!
— О — въздъхна разочаровано Хъдсън — Quel dommage11. Ти изглеждаше толкова развълнувана за момент, че си помислих, че вече имаш среща. — И той се обърна към попълването на каталога, понеже получи неблагодарната задача да въведе всичката архаична информация в компютъра. След кратка съпротива от няколко години старата библиотечна система най-накрая премина към цифрова. След малко Хъдсън отново зачука по клавиатурата с един пръст, спирайки от време на време, за да намери нужните данни.
Ингрид поклати глава и погледна в какво състояние се намира чертежът, сложен да се овлажнява. След това започна да изправя донесените от Гарднър копия. Изложбата беше насрочена за края на август, когато библиотеката обикновено закриваше летния сезон. Събраните средства ще станат последният „хит“ в нея и всичките те ще помогнат за компенсиране на разходите по преместването й, ако разбира се, изобщо се стигнеше до такова.
Кейтлин Паркър, седяща на бюрото до Хъдсън, се престори, че не чува разговора им. За разлика от останалите, Кейтлин не притежаваше афинитет към книгите или дизайна и беше попаднала на работа при тях съвсем случайно. Тя беше приятна и симпатична, но никога не клюкарстваше. Хубава и сладка, тя имаше вид на възпитателка в детската градина. Ингрид много искаше да бъде като нея, в което нямаше нищо лошо, освен че я намираше за скучна и безвкусна. Честно казано момичето беше безкрайно мило — позволяваше на посетителите да вземат редки книги, които бяха строго забранени да се изнасят от хранилището. И никого не беше глобила за просрочено време. А това дразнеше Ингрид.
И тримата работеха в мълчание за известно време, след което Хъдсън заговори.
— Е, ти видя ли я вече?
— Кого? — попита Ингрид.
— Стиви Никс12.
— Какво искаш да кажеш?Ингрид поклати глава
И точно в тази минута в стаята влезе Табита. Дългите й коси се спускаха по гърба. Бе облякла свободна блуза и дълга пола, а отгоре — широка, изящно драпирана наметка. Като цяло, облеклото й напомняше на хипи от седемдесетте години, разположило се на морския бряг.