Хъдсън, разбира се, започна да си тананика под нос „Свлачище“13, намеквайки за общата прилика с вокалистката на Флийтуд Мак.
— Какво е толкова смешно? — попита Кейтлин, местейки поглед от компютъра си към Хъдсън, който се подхилкваше, и към Ингрид, която широко се усмихваше. — Не разбирам…
— Чувствам се… странно — призна Табита със смутен вид, застанала в рамката на вратата.
— Няма такова нещо! Наистина! — горещо възрази Ингрид. Даже нямаше нужда да рисува пентаграма, за да види, че няма следи от сребристата заплаха около Табита — приятелката й я очакваше здраве и щастие. Толкова просто! Трябваше само да се развържат възлите и хоп, всичко се получи! Ингрид виждаше как магията работи около нея и създаваше около тялото й сияеща аура, отваряше чакрите, освобождавайки духа, подготвяйки тялото и душата й да приемат новия живот и да го въведат в новия свят. Ингрид нямаше съмнение, че Табита щеше да зачене в средата на следващата седмица.
Глава девета
Да обичаш ближния
Бран се връщаше от поредната си задгранична командировка и към десет часа вечерта трябваше да бъде в Норт Хемптън. Фрея помоли Кристи Ханаган, втората барманка, която Сал нае за лятото, да покрие отсъствието й, защото в противен случай трябваше, както обикновено, да стърчи в бара, докато не си заминеше и последният клиент. Семейството на Кристи от поколения работеше в града. Баща й и братята й ловяха омари, а приятелят й ловеше огромни риби тон, които с охота купуваха японски прекупвачи. Кристи имаше твърди като кремък очи, остър език и лека усмивка. Тя бързо стана една от най-добрите приятелки на Фрея.
— Нали нямаш нищо против, Крис? — попита Фрея.
Кристи поклати глава с широка усмивка.
— Ни най-малко! Ако аз имах такъв приятел, щях да искам да ме заместват цяла нощ! Хайде, тръгвай! — Кристи бе успяла да се разведе два пъти и имаше четири деца, като най-голямото нямаше дори пет годинки. Оприличаваше работата си в бара като да спориш с малки деца. — Аз ще управлявам кораба!
— Длъжница съм ти! — каза Фрея, потупвайки Кристи по дупето на път към дамската тоалетна, за да се освежи. Бран щеше да влезе в бара всеки момент. Фрея наплиска лицето си с хладка вода, сякаш тя можеше да измие вината й. Страхуваше се да го погледне, но не можеше да отлага повече. Това щеше да бъде първият им път заедно след празника по случай годежа им. (И, о боже, и какво трябваше да празнува, докато си мисли за Килиан, започна тя отново да се укорява сама).
А Бран вече я чакаше. Седеше на обичайното си място на бара, разгърнал вестник пред себе си. Изглеждаше свеж и мъжествен в тъмния си костюм и червена вратовръзка.
— Ето те и теб — дрезгаво и ниско произнесе той, след което меко я придърпа към себе си, обвивайки с ръце талията й. — Не забравяй да ми напомняш, че съм обещал повече да не те оставям сама — и допря главата си до нейната.
Фрея се разсмя и отмествайки се леко назад, отвърна:
— Съжалявам, че се забавих, но Сал не се чувства добре и днес не дойде на работа. Така че трябваше да почакам, докато детегледачката на децата пристигне и Кристи успее да дойде и да ме смени. — Радваше се да открие, че при срещата си с Бран все още изпитваше същите чувства — топла и стабилна любов, която я привлече към него още при първата им среща. Всичко си беше още тук. Той бе мъжът, когото тя бе очаквала през тези дълги години. Зарови нос в косата му и притисна тялото си към неговото, усещайки удоволствие от забързващия ритъм на сърцето му. От много време не се е чувствала по този начин.
— Горкият Сал! Сериозно ли е? — загрижено попита Бран, въртейки около пръста си златния пръстен с фамилния герб.
— Не, ще се оправи! — успокои го Фрея. — Обикновена алергия, но понеже е инат, не взема нужните лекарства.
— Ясно — кимна Бран. Едва пристигнал в Норт Хемптън (а Фрея смяташе това за добър знак), Сал веднага постави върху него печата си на одобрение, когато обявиха годежа си. И не само защото Бран се оказа единственият, който успя професионално да оцени домашно приготвеното му уиски. „Твоят Бран е кротко момче! — заяви й Сал — един от тези, за които ти трябва време, за да го опознаеш. Харесват ми такива. Не са като другите, приказливите, които ти пълнят главата с глупости, а всъщност нищо не казват.“
— Как мина срещата? Успя ли да раздадеш всички пари? — подразни го Фрея. Главната му цел, както й беше обяснил, е да раздаде част от наследството си на тези, които действително се нуждаеха от него.
— Почти — разсмя се той. — Или поне съм в процес на раздаване.