Нейният последен посетител за днес беше Емили Фостър, привлекателна млада жена в края на тридесетте. Емили беше уважавана художничка в града, известна със своите гигантски пана с морски пейзажи и коне. Нейният съпруг, Лайънъл Хорнинг, също беше художник. Съпрузите имаха ферма в покрайнините на града, където отглеждаха домашни животни. Точно те снабдяваха семейство Бошан с пресни яйца и домашно мляко, но не даваха и дума да се отвори за заплащането им, тъй като пък Джоана редовно ги снабдяваше със зеленчуци от градината си.
— С какво мога да ти помогна? — зададе Ингрид стандартния си въпрос.
— Това е толкова странно… — Емили издуха носа си и продължи, — но имам нужда от… и аз не зная… това е толкова глупава…
— Тук никой няма да те съди, Ем — обеща Ингрид.
— Аз, само… не мога да се съсредоточа в последно време. Никога не съм имала този проблем преди… Сякаш някой ми пречи, разбираш ли? Дори ми пречи да рисувам или изобщо да правя нещо… Това е толкова странно! Разбирам, че от време на време е нормален такъв период на застой… Но при мен той вече продължава две седмици и аз все още не мога да се концентрирам. Имам чувство, че в главата ми е… пусто и празно… Сякаш не мога да видя нищо — нито форма, нито цветове… Виждам само сивота — и тя опита да се засмее, но смехът й не се получи. — Дали можеш да излекуваш художник, загубил способностите си на творец?
— Мога да опитам — отвърна Ингрид.
— Благодаря ти — Очите на Емили се насълзиха. — Имам организирана изложба след няколко месеца. И наистина оценявам това, което правиш за мен.
Ингрид накара Емили да застане в центъра на пентаграмата, запали свещ и пристъпи към огледа на вътрешното състояние на душата. Да, ето я, пак е тук! Същата сребриста маса, стояща точно над сърцето й. Ингрид вече бе придобила невероятна ловкост в премахването й, давайки си сметка, че точно това „образувание“ не само блокира създаването на новия живот, но блокира и всеки съзидателен градивен процес. „Хм — помисли си тя, — навярно трябва да го спомена на Джоана“. Тези случаи бяха зачестили прекалено много, за да бъдат сметнати за чиста случайност. Тук, в Норт Хемптън, ставаше нещо странно.
По-късно следобед Ингрид се върна към обичайната си работа — подготовката на чертежите, донесени от Килиан Гарднър. Разполагайки ги на голямата маса в конферентната зала, тя бавно започна да ги развива. Листовете бяха големи почти колкото самата маса, а хартията пожълтяла по краищата от старост, правейки ги крехки и чупливи. Тя умело ги прелистваше, докато не стигна до главния план на имението. Винаги започваше от него. Наборът от архитектурни планове приличаше на книга, изпълнена със сложен текст, предназначен за строителите. А самата история в нея беше написана от архитекта, който обясняваше подробно как трябва да бъде построена къщата. И именно основният план бе въведението на тази книга.
На централния чертеж се виждаше как вълнисти концентрични линии обграждаха една-единствена точка в центъра на ъгловатите линии, нарисувани с тъмен молив и представляващи „Феър Хейвън“. Ингрид се наклони, разглеждайки ясните линии на молива. Всеки чертеж си имаше свои собствени ключове — различни символи и знаци, които трябваше да се търсят по другите чертежи, изобразяващи отделните части на къщата. Дизайнерското вдъхновение разцъфтяваше във всички части на сградата — от пода до тавана на всички етажи, както и в спецификата на всеки един отделен детайл.
Когато Ингрид осмисли видяното, постепенно в ума й сградата започна да придобива ясен образ. Проследи ключа от основния етаж до стълбите на балната зала и след това обратно, за да се увери, че е разчела всичко правилно. Колко странно! Ключът на стълбите беше различен от този, изобразен на основния план. Повечето ключове на архитектите се състояха от цифри и букви, например като А 2.1/1, ограден в кръг. Но този бе различен — беше богато украсен с винтажни шарки.
Ингрид дръпна един стол така, че да може да седне и да погледне по-отблизо миниатюрния декоративен надпис. Имаше нещо интригуващо в този вихър от форми. Във вълнообразните линии се криеха природни флорални мотиви, напомнящи на арабески от „Арт нуво“. Колкото повече Ингрид се вглеждаше в тези знаци, фигурите все повече й заприличваха на букви. Послание на неизвестен език, който тя никога не беше виждала. Това не бяха египетски йероглифи или думи от някакъв вече „мъртъв“ език. И тя беше сигурна в това, защото благодарение на своя дълъг живот на земята, се бе запознала с много диалекти.