— Скъпа, не искам да предизвиквам излишна паника, но има нещо, което не е наред с Тайлър. Той не е падал, не се е наранявал, но не спира да плаче. Опитахме какво ли не, за да го успокоим, но без успех. Опитах да позвъня на родителите му, но те не отговарят. А ти си следващата в списъка… Нали не възразяваш?
— О, боже! Разбира се, че не! Хектор и Грациела са в Ню Джърси, за да помогнат на брат му да се премести. И ми повериха отговорността за детето си. Веднага идвам…
Сърцето на Джоана биеше толкова бързо, а краката й така трепереха, че тя не успя да съобрази веднага, че вече лети. Без ясен спомен беше превърнала търмъка си в метла и излетя в небето, забравяйки да свали дори градинарската си шапка и калните галоши. Бързо се издигна над островърхите здания и върховете на най-високите дървета, като внимаваше да остане под защитата на облаците, за да не бъде видяна отдолу. Отново нарушаваше правилата, но не това я безпокоеше сега. Това беше напълно естествено, като дишането. А след като отново пусна магията в живота си, се чувстваше така, сякаш никога не е спирала да я използва. Защо Тайлър не спира да плаче? Какво се е случило? Мери се стараеше да прикрие безпокойството си, но Джоана успя да различи страха, промъкнал се в гласа й.
Тайлър никога не плачеше. Беше най-веселото дете от всички, които някога беше срещала, и то в буквалния смисъл на думата — със светещи очи и очарователна и мила муцунка. И разбира се, той не беше идеален. Като всяко четиригодишно дете устройваше грандиозни скандали, особено когато се опитваха да го нахранят с нещо, което не влизаше в никоя от четирите му любими хранителни групи. Той ядеше само ябълки, риба тон, крекери във вид на рибки и сладки. Всеки път помирисваше хляба, който майка му печеше специално за неговите сандвичи, за да бъде сигурен, че е точно този, който предпочита. Иначе просто отказваше да ги яде. Сърцето на Джоана се свиваше при мисълта, че можеше да му се е случило нещо лошо.
Подготвителното училище „Слънчева светлина“ се намираше в две ниски плажни вили, заобиколени от метална ограда.
Когато Джоана вземаше Тайлър следобед в ръцете си, той винаги държеше някакъв артпроект — нещо, което бе направил собственоръчно. Това можеше да бъде фигура от макарони, залепени върху пластмасова чиния за еднократна употреба, или нов държател за тоалетна хартия. Имаше и весел седмичен бюлетин с допълнителни приложения — фотографии или видеоклипчета на деца, играещи в пясъчника. Беше чудесно училище — чисто и безопасно, и Тайлър обичаше да ходи в него. Джоана забрави кода на входната врата и с едно махване на ръката бързо я накара да се отвори. Нямаше време за бавене. Искаше да види момченцето и то веднага. Не спираше да си повтаря, че не бива да се поддава на паниката, но мислите й препускаха, подгонени от всевъзможни страхове. Имаше толкова много заболявания, които биха могли да засегнат децата в днешно време. Цяла плеяда от нелечими грипове и загадъчни заболявания, които могат да атакуват неукрепналата имунна система на едно мъниче! Тя тичаше, въобразявайки си най-лошото: свински грип, менингит или стафилококова инфекция. Мери беше в кабинета си и виждайки Джоана, се изправи.
— Той е добре, добре е… но все още плаче. Не исках да те тревожа излишно, но си помислих, че все пак е по-добре да го направя… — каза директорката с извиняващ се тон.
В този момент една от възпитателките, пълничка, но много приветлива жена, родом от Ямайка и фаворитка на Тайлър, влезе в кабинета с плачещото момченце в ръцете си. Личицето му беше зачервено, а големите сълзи се търкаляха по пухкавите му бузки. Тайлър притискаше дясното си ухо и продължаваше да плаче.
— Съжалявам, но опитахме всичко — извини се възпитателката. — Няколко деца се оказаха с неприятна инфекция, която ще ги задържи вкъщи за няколко дни. Може би Тайлър се е заразил от същата.
— И ако това е ушна инфекция, то тя наистина е много болезнена — допълни Мери. — Мислехме да се обадим на „Бърза помощ“, но той няма висока температура и не повръща, затова решихме, че е най-добре да го види неговият педиатър.
— Разбира се — веднага се съгласи Джоана, вземайки плачещото момченце на ръце и целувайки мокрите му от сълзите бузки. — Тайлерино — нежно каза тя — всичко ще бъде наред, мъничкият ми. — След което бързешком благодари, сбогува се и излезе от директорския кабинет, скърцайки с градинските си галоши по чакълената пътечка.
Кабинетът на педиатъра се намираше само на няколко преки от училището, което се указа удачно, защото в бързането си Джоана забрави, че не дойде в „Слънчева светлина“ с колата. Сестрата бързо ги придружи до стаята за прегледи. Тайлър все още плачеше, но вече много по-тихо, явно изтощен от хлипането и подсмърчането. Блузката му беше мокра от сълзи и пот. Джоана здраво го държеше за ръката, надявайки се Мери да не е сгрешила. И че това се дължи на проста настинка, съпроводена с леки усложнения. Докторът, който преглеждаше и нейните две момичета, когато бяха малки, внимателно прегледа Тайлър. Разбира се, дъщерите й никога не са били болни — нито веднъж през всичките си животи. Като безсмъртни, те и трите имаха имунитет към всички вируси.