— Изглежда, че това е тежък случай на отит — беше категорична диагнозата на доктора. — Той върлува сред децата както в града, така и в околността. — И сложи настрани „лъжичката“, с която прегледа гърлото му.
— А на какво се дължи? — попита Джоана, притискайки още по-силно момченцето към гърдите си.
— Ушна инфекция — докторът написа рецепта за приема на антибиотици. — Погрижете се да ги взема в определения час. Вие ли сте официалният настойник на детето? Ще ми трябва вашия подпис за съгласие с предписаните лекарства.
Джоана почувства как облекчението я залива цялата.
— Не, не съм му настойник, но ще ви донеса подписа на родителите му при първа възможност. Те ще се върнат в града още тази вечер. — Тайлър най-после престана да плаче, но продължаваше да подсмърча и често да премигва с все още мокрите си мигли. Сестрата му подари стикер, заедно с чаена лъжичка детски тайленол срещу болката.
— Сладолед? — предложи Джоана, целувайки бузката му.
Момченцето кимна, твърде уморено, за да говори. Джоана го прегърна още по-плътно. Тайлър щеше да се оправи. Тя никога не се е чувствала толкова благодарна на традиционната медицина, както в момента.
Глава дванайсета
Библиотекарски неволи
Когато на следващия ден Ингрид отиде на работа, в пощенската й кутия я чакаше писмо. Тя се втренчи в екрана на монитора. Едва вчера му изпрати снимка на ключа на „Феър Хейвън“, а днес вече имаше отговора му. Очакваше го, но все пак се изненада от неговата бързина.
„Радвам се да те чуя! Интересно нещо си открила. Скоро ще ти изпратя резултатите от анализа. Мина доста време. Предполагам, това означава, че си получила писмата ми…“
Да, разбира се! Тя беше получила писмата му и се умори от препрочитането им. Въпреки че се чудеше, как би се почувствала, ако те просто спрат да пристигат. Ако за седмица не получеше нито едно писмо, по-щастлива или по-тъжна щеше да бъде? Ингрид помасажира слепоочията си. Не трябваше да си пише с него. Майка й и сестра й никога не биха го одобрили. Но сега не ставаше въпрос нито за нея, нито за тях или пък за него. Имаше нещо в тези богато украсени ключове. Нещо важно и тя го усещаше. Нещо, което беше забравила. А той е единственият, който знае как да го разчете. Единственият, който може да й помогне да разшифрова тайната на този код. И Ингрид бързо му отговори:
„Получих всичките ти писма. Не съм сигурна, че това е подходящото време да се видим, но се надявам да ми помогнеш с това.“
Отговорът дойде след секунда.
„Разбира се. Знаеш, че не е нужно дори да питаш.“
Ингрид въздъхна, без да върне отговор. Беше настъпило времето за нейния магьоснически час, както го наричаше Хъдсън. Редицата започваше от бюрото в читалнята зала и се губеше зад вратата. Много от жените бяха дошли още преди библиотеката да отвори и търпеливо изчакаха цялата сутрин. Някои от тях разглеждаха книгите по рафтовете, други четяха, а трети просто търпеливо очакваха определения час. Най-впечатляващите резултати от работата на Ингрид се изразяваха в спирането на кошмарите, изчезването на странните болки в тялото, както и нарастването на положителните тестове за бременност.
Беки Бауман, наскоро помирила се със съпруга си, беше първата, която влезе в кабинета й. Беки седна на бюрото срещу Ингрид, която й зададе стандартния въпрос:
— С какво мога да ти помогна?
— Дори не зная как да започна… И дали това е правилното място да попитам… Аз просто… Аз просто усещам, че в къщата ни има… призраци. Имам странното усещане през нощта, че не съм сама, че има още някой. Рос каза, че трябва да дойда при теб, макар че той никога не е имал такова усещане. Но аз съм уверена, че в къщи има някой, или нещо… Просто усещам нечие присъствие. Осветлението се включва и изключва само. Телевизора се включва по никое време. Ти вярваш ли в призраци?
— Не, не вярвам — бавно и спокойно отвърна Ингрид. Призраците не съществуваха, но тя знаеше какво хората възприемаха за призраци или духове. Това бяха илюзорните видения, забелязани в настъпващия мрак, както и още едно свръхестествено явление, което се появяваше там, където беше границата между реалния свят и светът на вечния мрак. Когато тази граница станеше твърде малка, тези, които се намираха от двете й страни, можеха да почувстват присъствието на „другите“. Границата между тези два свята се удържаше от магическото заклинание на Джоана, направено от нея в отдавна отминалите времена, когато се преместиха в Норт Хемптън. Напълно е възможно, предположи Ингрид, силата на приложената магия да е отслабнала с течение на времето, въпреки че това не се бе случвало преди… Направи за Беки талисман, който трябваше да затвори и стегне границата между световете, както и да я избави от досадните паранормални неудобства, като например включването на телевизора в три часа през нощта на пълен звук.