Ингрид продължаваше търпеливо с изслушването на посетителките, когато в кабинета й влезе неочакван посетител.
— Здравей, Ингрид — каза Мат Нобъл, влизайки в кабинета й. Беше висок и изглеждаше нелепо, когато седна на малкото столче срещу бюрото й. — Чух, че умееш да помагаш на хората.
— Да, така е. Какво те води насам, Мат? — попита Ингрид, докато старателно приглаждаше полата си и избягваше да го гледа в очите. Дразнеше се на себе си, защото в негово присъствие държанието й ставаше като на развълнувана стара мома.
Мат се наклони напред към бюрото и тя най-накрая се принуди да срещне ярките му сини очи.
— Имам проблем… — поясни той с дрезгав глас.
— Какъв?
— Много харесвам една жена, разбираш ли? Наистина много. Тя е умна, хубава, мила и изглежда наистина се грижи за хората. Само че, не ми обръща внимание.
Ингрид се напрегна.
— Ясно.
— И затова си помислих… Казано накратко, какво трябва да направя, за да я накарам да каже „да“, когато я поканя на среща? — очите му заблестяха, докато устните му се присвиха за усмивка.
Ингрид се намръщи. Не обичаше, когато й се подиграваха. Разбира се, имаше чувство за хумор, но не й харесваше да бъде обект на насмешки. А тя нямаше никакво съмнение, че Мат говори за нея. И ако това е неговият начин да я покани на среща, то преди това трябваше добре да го обмисли. Трябва да го разкарам, но вежливо, реши Ингрид. Горкият! Очевидно беше влюбен в нея, а тя не искаше да нарани чувствата му. Все пак не трябваше да бъде толкова безсърдечна.
— Послушай, Мат, ти си страхотен човек, но аз…
— Боже! Наистина ли мислиш, че Кейтлин няма да се съгласи? — прекъсна я той.
На Ингрид й трябваха няколко секунди, за да дойде на себе си. За щастие, детективът не забеляза нищо. Имал предвид Кейтлин. Нейната колежка. Тази, която дори не четеше книги. Ингрид си спомни, че когато Кейтлин дойде да работи при тях, този красавец и пазител на закона започна доста редовно да посещава библиотеката. Така че, през цялото това време той се е интересувал от Кейтлин, а не от нея, от Ингрид. Как бе успяла да се заблуди до такава степен? И защо я заболя сърцето, когато Мат изрече името на колежката й? Изобщо не трябваше да й пука коя харесва той! Наистина. Дори изпита облекчение! Успя да му се усмихне сухо.
— Всъщност, подобни неща не са в моята компетенция. Романтика, това е. И затова най-добре се виж със сестра ми в „Норт Ин“. Помоли я да ти направи коктейл от нейното ново меню. Разкажи й това, което разказа на мен, и може би тя ще ти помогне.
— Наистина ли? — попита Мат.
Ингрид кимна и го придружи до вратата. Погледна часовника си. Възнамеряваше да приема клиенти само един час, но вече беше два и половина. Не успя да обядва. Фрея й беше приготвила сандвич — бял хляб със салата от риба тон. Обикновено всичко, което сестра й приготвяше, беше страшно вкусно, но днес на Ингрид й се струваше, че сандвичът има вкус на пясък.
Е, добре! Значи съм сгрешила! Той харесва Кейтлин. Всъщност, кой не харесва Кейтлин? Всички в Норт Хемптън харесваха Кейтлин, която много несериозно се отнасяше към книгите, не четеше лекции при задържането им, не налагаше глоби, не полагаше надеждни грижи за ценните ръкописи и не досаждаше на посетителите с разговори за старите сгради и техните архитектурни особености. Разбира се, никой нямаше дори да се сети да награди Кейтлин с отвратително прозвище, като „фригидната Ингрид“, например. Хората не я смятаха за сдържана или странна и пред нея не се редяха на опашка в очакване на магии и заклинания. Кейтлин беше обикновено младо момиче, симпатично и малко скучновато. Такова момиче, каквото Ингрид никога нямаше да може да бъде.
И след безвкусния сандвич тя се върна към архитектурните си планове, изпълнена с решимост никога повече да не мисли за Мат Нобъл.