— Олеле! — неволно възкликна Фрея, докато тълпата, събрала се в бара, започна нервно да коментира.
— Чудя се… — чу тя до себе си ясен глас и с изненада видя Килиан Гарднър. Той седеше на високия стол на бара, без да откъсва очи от екрана, отпиваше от бирата си и сякаш не забелязваше нищо друго около себе си.
— Чудиш се за… какво? Не довърши — промълви Фрея. Тя за пръв път разговаряше с него след случката по време на годежното парти, затова се постара гласът й да прозвучи спокойно. Срамуваше се и от другата нощ — онази пред камината с Бран, когато Килиан ги наблюдаваше от мрака. И дали и той мислеше за това, което се случи между тях на партито?
— Чудех се, от колко време това петно стои във водата — едва погледна към Фрея, допивайки останалата в чашата си бира и мълчаливо напусна бара.
През целия уикенд всички в Норт Хемптън говореха само за това. В понеделник сутринта леката паника достигна до Ингрид и колегите й. Разбира се, през Норт Хемптън минаваха урагани, но като цяло местенцето беше спокойно. През лятото не избухваха пожари, както в Малибу, и не ставаха внезапни наводнения. Казано накратко, градът беше встрани от подобни бедствия. И затова подводното земетресение и изплувалата върху водата сребристосива маса преобърна живота им с главата надолу. Сякаш техният оазис бе поразен от отдавна забравена епидемия на едра шарка. В помощния офис на библиотеката имаше старичък телевизор, включен на канала на новините. Те постоянно показваха увеличаващото се сребристо петно и настъпателното му придвижване към бреговете на Норт Хемптън. Ингрид не беше сигурна дали точно това бедствие възпрепятстваше клиентите й днес, но тя най-накрая щеше да успее да хапне обяда си извън библиотеката. Когато се върна, едно познато женско лице я очакваше.
— Току-що гледахме репортажа ви! — каза тя, отключвайки вратата на офиса си.
Корки Хатчинсън криво се усмихна.
— Сега съм в почивка. И мога да не се връщам в студиото до началото на новинарския блок в четири следобед.
Жената на кмета беше направо бляскава. Лицето й професионално обработено и гримирано, за да изглежда пред камерата още по-добре. Само че журналистката изглеждаше крайно неуместно в сивотата на библиотеката.
— За консултация ли си тук? — попита я Ингрид. — Много съжалявам, но ще трябва да те помоля да дойдеш утре, защото приемам през обедната почивка — между дванадесет и един.
— Зная, твоето момиче вече ми каза — и Корки презрително изсумтя. — Но се надявам да направиш изключение за мен!
Ингрид се намръщи. Знаеше, че това е неизбежно. Винаги ще се намерят хора като Корки Хатчинсън, които имат твърде високо мнение за себе си, за да се редят на опашка. Освен всичко, не й хареса и начинът, по който Корки нарече колежката й „твоето момиче“. Таби не беше ничия секретарка. Знаеше и друго: че жени като Корки Хатчинсън, със скъпите си Блекбъри дрънкулки и претъпкан график, не приемаха думата „не“ за отговор.
— Добре, но само този път. Влез — каза Ингрид. — Учените знаят ли вече какво е това вещество?
— Още не са съвсем сигурни. Изпратили са образци за изследване до няколко лаборатории. Имаше подобен случай преди няколко месеца в близост до пристанището на Сидни. Същото беше и в Гренландия. Признаците са едни и същи: мъртви риби и някакъв вид отрова над водата, на която се дължи намаляването на местната популация на китове. Подводна вулканична активност, за която няма никакви доказателства.
— Интересно — удиви се Ингрид. Тя смътно си припомни, че преди време чете нещо подобно, но явно не му е обърнала необходимото внимание. — Така или иначе зная, че идваш при мен с друга цел. И така, с какво мога да бъда полезна? — Знаеше това-онова за Корки. Тя и съпругът й бяха сред най-влиятелните семейства в града. Сватбата им стана събитието на сезона миналата година и когато Тод Хатчинсън беше избран за кмет, в известно списание се появи петстраничен материал, посветен на тяхната любовна история.
Корки се поколеба за миг, след което бързо изрече:
— Мисля, че Тод ми изневерява.
Ингрид не се изненада. Тя и Фрея понякога си споделяха тайни, свързани с общите им познати, които случайно бяха разбрали. А съвсем скоро Фрея беше споменала, че кметът е по-близък с компютъра си, отколкото с жена си. Ингрид не изпита злорадство от това заявление, макар че в последно време възприемаше Тод Хатчинсън като своя най-голям и най-зъл враг. Предложението му за продажбата на парцела, върху който беше построена библиотеката, трябваше да бъде гласувано от градския съвет в края на лятото. Документите отдавна бяха готови и „сложени на масата“ и според Блейк Аланд тази сделка трябваше отдавна да се счита за приключен факт. Дори лично той дойде преди няколко дни заедно с помощниците си, коментирайки по коя точно стена трябваше да удари желязната тежест, за да я разруши.