Със сигурност лицето й оставаше незапомнено, но „близначките“ — както Фрея обичаше сама да нарича гърдите си — моментално се запечатваха в паметта на всеки. Те не бяха прекалено големи и не притежаваха онова сладострастие, заради което бившите й гаджета наричаха всички големи гърди „буфери“, което за Фрея еднозначно означаваше краве виме. Не, нейните „близначки“ бяха изящни — съвършено закръглени и стегнати, покрити с мека и нежна като сметана кожа. Тя не носеше сутиен и именно този факт й навличаше маса неприятности.
Запозна се с Бран по време на събирането на дарения в полза на Музея на изкуствата. Подобно мероприятие беше ежегодна пролетна традиция за местното изкуство в Норт Хемптън. В този ден Фрея направи истински фурор. Но едва влязла в залата и проблемите започнаха — тъничката презрамка, на която се крепеше предизвикателната й рокля, се скъса. Това неудобство внезапно я накара да отстъпи бързо назад, опитвайки се да се прикрие зад гърбовете на влизащите. Само че това отстъпление я озова в прегръдките на един костюм от крепон. Този костюм се оказа Бран, който стана неволен участник в това безплатно шоу. И точно тук и така започна всичко. Фрея буквално „изпадна“ от роклята си в ръцете му. И той веднага се влюби в нея. А и кой мъж би устоял в подобна ситуация?
Смущението на Бран бе толкова голямо, че незабавно и у Фрея се надигнаха горещи страсти към него. Той стана толкова червен, колкото и хризантемата на ревера му.
— О, Боже… извинете! Ударихте ли се?… Мога ли да ви по…? — той не довърши и почти задавяйки се с последната дума изумено се втренчи в нея. Така Фрея най-накрая разбра, че горната част на роклята й, крепяща се на тънките като спагети презрамки, някак си е успяла да се смъкне до талията й, заплашвайки във всеки един момент да се свлече на пода. А това би довело до друг, още по-голям проблем, защото Фрея просто не носеше бельо.
— Позволете ми… — Бран се опита да отведе Фрея настрани, като едновременно с това да я прикрие с тялото си. Но точно в този момент копринената тъкан, която той се опитваше да придърпа нагоре, се изплъзна от пръстите му. И това накара топлата му длан да се озове върху прелестната й гола бяла гръд. — О, Боже… — изпъшка той.
„Ама че работа — помисли си Фрея. — Като нищо ще си помислиш, че е начинаещ в подобни неща! И за какво толкова се смути?“ И тя бързо, защото подобна обстановка явно бе мъчителна за този младеж, се приведе в подобаващ вид. Презрамката се върна на законното си място, надлежно забодена с игла, а скъсаната материя беше бързо замаскирана (повечето показваща се плът на гърдите би се възприела като естествено продължение на дълбокото деколте). След това Фрея, вече взела се в ръце, с най-непринуден тон се представи.
— Аз съм Фрея. А вие сте…?
Бранфорд Лайън Гарднър. Живее на острова в имението „Феър Хейвън“. Между другото, именно той, като богат и щедър филантроп, е направил много щедро дарение в полза на музея и затова името му е отбелязано по очебиен начин в програмата. Фрея знаеше, че Гарднър заемат особено положение сред старинните и богати фамилии от североизточната част на Лонг Айлънд, която по принцип и Лонг Айлънд може да се нарече трудно. При всички случай, Норт Хемптън явно нямаше отношение към този луксозен окръг, който представляваше царство на дългокоси младежи, люшкащи се по редиците от търговски молове. Градчето повече напомняше Ню Джърси, отколкото Ню Йорк, и сякаш се намираше в друго измерение.
В края на краищата Норт Хемптън, стоящ на края на океанските води, не само е последният бастион на старата гвардия — той е бил активен път в далечни и отдавна отминали времена. В него без съмнение могат да се намерят всички необходими атрибути на класическия анклав Ийст Енд с неговите безупречни голф-клубове и вечнозелени ограждения. Само че Норт Хемптън се отказа от титлата за лятно местенце за забавления на почиващи туристи, защото по-голяма част от обитателите му живееха тук постоянно. Очарователните улици със засадени по края дървета са изпъстрени със семейни магазинчета. Парадът в чест на Деня на независимостта жителите отбелязваха задружно и весело с неизменните платформи, теглени на буксир от пожарните машини. И съседите не избягваха компанията си — напротив, те мирно и по приятелски си устройваха чаепитиета на откритите веранди. Макар че имаше нещо странно в Норт Хемптън — например Шосе 27, което свързваше богатите крайбрежни вили, но нямаше изход към града. Или пък че никой в щата не е чувал за градчето! („Норт Хемптън ли? Вие сигурно имате предвид Ийст Хемптън, нали?“) Местните жители не възразяваха и не се задълбочаваха много — свикнаха да използват околните пътища, а немногочислените туристи предпочитаха основно района на плажовете.