Джоана си беше взела довиждане с дъщерите си. Фрея беше изчезнала нанякъде с Бран, а Ингрид стоеше на масата, обкръжена от своята библиотекарска кохорта. Напусна партито и се отправи към вкъщи. Градският площад се намираше на няколко преки от началото на плажа, докато домът й бе почти на брега на океана. Беше чудесна лятна вечер. Обраслите с трева дюни караха тази част на брега да изглежда много по-уединена, отколкото останалата плажна ивица. Едва можеше да различи далечните звуци на партито, което остави зад гърба си, когато стъпи на пясъка. Свали обувките си и ги понесе в ръка, наслаждавайки се на топлината на песъчинките под краката си. Тя все още се излъчваше от земята, от което ходилата й се чувстваха прекрасно. Сякаш вървеше по мраморна пътека с подово отопление — такава, каквато имаше само в разкошните вани на най-луксозните хотели.
Високите дюни оформяха коридор, където можеше да остане сама с рева на океана и с крясъка на чайките. Но тази вечер цареше пълна тишина. Вълните бяха спокойни, а чайките — отлетели. Може би именно сребристосивата неизвестна маса е причината те да замлъкнат. Джоана погледна в далечината и повърхността на океана й се стори по-тъмна от нормалното. Сякаш това, което ставаше в дълбините му, изсмукваше блещукането на водата. Океанът изглеждаше мъртъв и пуст; по-черен от небето над него.
Съжали, че не носеше дъждобрана си, когато я връхлетяха първите капки, понесени от вятъра. Вече не чуваше какво става на площада — навсякъде се носеше грохотът на разбиващите се вълни. Джоана спря и погледна към мястото вляво от нея, все още оградено с жълта полицейска лента. Беше се пооръфала, оставена на поривите на силния вятър още от януари, когато един любител на ранното бягане откри на брега телата на Бил и Маура. Не беше близка с тях, но споделяше привързаността на двойката към разходките по брега. Срещаше ги обикновено вечер, разхождащи се сред дюните. Понякога ги виждаше качени на най-високия връх на някоя от тях, загледани в океана или любуващи се на звездното небе. Джоана внимателно заобиколи ограденото място, проследявайки жълтата лента с периферното си зрение.
Пясъкът по края на водата беше студен и мокър и затова тя предпочете да върви през дюните. Тръгна нагоре, усещайки гъстата трева под краката си, както и убождането на сухите стъбла. Най-накрая стигна до върха и пред нея се разкри прекрасна гледка. Можеше да види всичко — от остров Гарднър и имението „Феър Хейвън“ до фара, който Бран възстанови. Джоана реши да си почине за няколко минути и седна направо на земята. Пръстите й неволно се обвиха около едно от мъртвите изсъхнали стъбла. Мразеше да вижда мъртви неща, затова се изненада, когато стръкчето в ръката й започна да се съживява, да се налива със сок и да променя цвета си — от сребристо до искрящо зелено, и да се възвръща към живот. Но какво става? Беше абсолютно уверена, че не е направила нищо, с което да го съживи. Напълно очарована проследи как зеления цвят залива дюната като вълна и възвръща към живот изсъхналите растения. Захвърли стръкчето и с удивление проследи разкошната гъста трева — беше мека, приятна и висока.
Вече се беше засмяла, когато усети внезапно гъделичкане по тила, което я накара бързо да се завърти. Около нея тревата продължаваше да се разраства и да се извива нагоре във всички посоки. Но сега зеленото сякаш придоби по-тъмен оттенък, все едно тъмна сянка покри дюните. Растенията се виеха яростно около нея и това нямаше нищо общо с магията й, ако случващото се въобще се дължеше на нея. Обърна се с намерението да си тръгне, но не успя да направи и крачка, когато някой силно я блъсна в гърба и я събори на земята. Звездите избледняха, тъмнината обгърна тялото й, а тревата се обви около гърлото и гърдите й. Зелените стръкове вече не бяха меки и сочни, а твърди и груби. Джоана се бореше с нея, но напразно. Тревата я обвиваше плътно и стегнато като усмирителна риза, обездвижваше крака й и притискаше гърдите й. Усещаше как зелената маса я притиска надолу, изтласквайки въздуха от дробовете й. Тогава изкрещя и чу как ехото отговори от пустинния бряг. Събранието беше останало много назад и звуците бяха станали съвсем недоловими.
Хвана най-близките до главата си стъбла и стискайки ги, изрече заклинание, което не беше използвала от много дълго време. Но думите още работеха и мрежата от трева около главата й започна да изчезва. Тя отново видя звездите, а стръковете отново започнаха да изсъхват пред очите й. Отдръпваха се и оредяваха също като косата на старец.
Каквото и да беше събудило тревата за живот, вече го нямаше — тя отново си беше сива и изсъхнала както преди. Джоана не беше сигурна дали растенията са реагирали така на нейното присъствие или нейната магия е нарушила хармонията им. Разбира се, Норт Хемптън беше точно това място, където такива неща можеха да се случат, поради разположението му почти на границата, свързваща двата свята. Ингрид беше споменала мимоходом една сутрин, че е забелязала сивата маса в душите на хората от града. Джоана имаше намерение да я изучи, но се бе увлякла с поредния ремонт, а после и с Тайлър. За щастие момченцето се възстанови от ушната инфекция и се върна към старите си привички — да реди влакчетата си в редица, да бяга в кръг и да отказва да яде всичко, което не е сандвич с риба тон.