Джоана се укори, че е допуснала да се разсее, защото постоянната бдителност беше от ключово значение за запазването на защитата на Норт Хемптън. Изправи се и тръгна надолу, мачкайки стъблата на мъртвата трева, докато се насочваше към плажа. Първо бяха мъртвите птици, а сега и това. Нещо ново и странно се беше появило, някакво зло, което се бе заселило в града.
Глава шестнайсета
Приятел или измамник
— Да пусна ли тези неистови пълчища? — попита Хъдсън Рафърти, опрян на вратата с ръка на дръжката. Ингрид беше наясно, че той приема работата й с хората от забавната страна и упорито я нарича Бялата Вещица от Библиотеката. Дори се заканваше, че ще започне да продава фланелки с лика й или още по-лошо — ще й направи уебсайт в Интернет.
— Не се подигравай! — Ингрид леко се намръщи, прибирайки папките и разчиствайки бюрото в очакване на посетителите си. Харесваше й, когато пред очите на клиентите й нямаше камара от чертежи и планове, а чисто и подредено бюро.
Хъдсън направи физиономия на засегнат.
— Нищо подобно. Напротив, намирам го за много мило!
— Вярваш ли в това, което говорят за мен? — бързо го попита Ингрид. В действителност, до този момент те никога не бяха разговаряли за това, което Ингрид правеше. Всичко беше станало толкова бързо, че тя нямаше дори свободна секунда, за да поговорят. Обикновено заедно ходеха да обядват, но напоследък Ингрид не можеше да отдели време дори за приятелски разговор с колегите си, какво оставаше за обяд.
— За магията ли? — уточни Хъдсън. — За твоите амулети и заклинания? — Той замислено допря показалец до бузата си. — Не съм много сигурен, че вярвам въобще на нещо. Просто смятам, че ти казваш на хората това, което те искат да чуят. Нали така работят и тъй наречените „медиуми“? Също като онзи брадат шарлатанин по кабелната телевизия, дето разговаря с мъртвите?
— Хъдсън! За измамница ли ме смяташ? — засмя се Ингрид, опитвайки се да не се чувства твърде засегната от думите му. Тя очакваше да чуе отговор, изпълнен със съмнение и скептицизъм, но не и сравняването на дарбата й с обичаен трик на измамник.
— А не е ли така? — с невинна физиономия попита Хъдсън. — Предполагам, че това е уловка, с която да примамиш хората в библиотеката под предлог да четат книги и да правят доброволни дарения за библиотеката. Наистина много умно! Ти винаги си се старала да направиш библиотеката много популярна и аз предположих, че най-накрая си измислила как да го направиш…
Представено по този начин всичко звучеше толкова разумно, че на Ингрид й се прииска да му демонстрира способностите си. Тя му отправи замислен поглед, който накара Хъдсън да възкликне:
— Почакай, почакай… Искаш да кажеш, че не се преструваш?
— Ами, изпитай ме — предложи му Ингрид. — Със сигурност има нещо, което искаш да знаеш.
— Не можеш да ми помогнеш — Хъдсън присви рамене, бръкна в задния джоб на дънките си и извади оттам посмачкана брошура, след което й я подаде.
Тя я взе в ръце, бавно я разгъна и прочете заглавието: „Ти си гей? Не трябва да бъдеш такъв! Хетеросексуалност в дванайсет крачки“.
— Майка ми настоява да се консултирам с този… „терапевт“. Един от онези доктори, които… нали знаеш, могат да ме излекуват от тази болест.
— Господи! — Ингрид притисна пръсти към устните си.
— Смешно, нали? — въздъхна Хъдсън, завъртайки очи в знак на съгласие.
— Разбира се, че не! Само е… Хъдсън, това е абсурдно! — тя му върна брошурата и задържа ръката му повече, отколкото бе необходимо. — Хъдсън?
— Да, госпожице?
— Ела с мен отзад и ми позволи да погледна пътя на живота ти.
— Не, благодаря! Не искам да зная какво бъдеще ме очаква. Не искам да зная, дори къде ще бъда утре.
— Утре ще си пак тук. Ще работиш в библиотеката, докато я разрушат. Хайде ела, настоявам — и Ингрид го поведе към склада. Спря го в средата на стаята и начерта на пода пентаграма.