Хъдсън погледна надолу и стараейки се да не се разсмее, каза:
— Колко призрачно!
— Ш-ш-шт, тихо! — отвърна Ингрид, опитвайки се да надникне в съдбата му. Със зрението си на вещица и с помощта на пентаграмата тя трябваше ясно и отчетливо да види линията на живота му, но нещо блокираше погледа й. Някаква мъглива сива тъмнота, някаква празнина там, където не й беше мястото. Запали друга свещ, прошепна магическо заклинание и сивата мъгла се разсея дотолкова, че Ингрид успя ясно да види линията на живота му.
Включи осветлението и го погледна.
— Ако това е от значение, майка ти също ще ме посети един ден — беше успяла да види как постепенно се топи ледът в упоритото сърце на майката на Хъдсън и как тя омеква спрямо хомофобията. (Всъщност майка му приемаше за съвсем нормално, че фризьорът й, вътрешният й дизайнер и готвачът й са гейове — само не и нейният син). Как се бори с любовта си към своето красиво момче, без което й е толкова самотно на Коледа. Видя бавните и внимателни стъпки, които водеха към опрощение и помирение. Видя как той, приятелят му и майка му заедно заминават за Париж. — Тя те обича Хъдсън. Не се отказвай от нея.
— Хммм… — беше всичко, което каза Хъдсън, но Ингрид почувства, че е развълнуван и леко поразтърсен. По-късно върху бюрото си намери букет от любимите си цветя, оставени от него.
През следващите няколко часа Ингрид помогна на много жени с проблеми — множество главоболия, странни кожни инфекции, както и един или два домашни любимци, умрели внезапно. Ингрид не беше сигурна какво си мислят, че може да направи за мъртвите им любимци клиентите й, но си го отбеляза за себе си, мислейки за мъртвите птици, които майка й погреба в началото на лятото. Емили Фостър, художничката, която се оплакала от творческа криза, влезе в стаята в края на определения за прием час.
— Съжалявам, че отново те притеснявам… — започна тя. Изглеждаше бледа и измъчена, облечена в индийска туника и копринен панталон, изцапан с боя.
— Не ме притесняваш изобщо, Ем. Отново ли нямаш вдъхновение?
— Не, не, с рисуването всичко е наред! Става въпрос за Лайънъл — гласът на Емили трепна. — Не зная дали си чула, но той не е добре.
— Не, не съм чула. Какво се е случило?
— Той беше точно на мястото, където е станал инцидентът… Имам предвид онази експлозия, близко до брега. Лайънъл винаги лови риба сутрин на това място. Вълните го преобърнали и той се нагълтал с вода. — С треперещи пръсти Емили изтри сълзите от ъгълчетата на очите си и пое дълбоко дъх. — Щял е да се удави… Щял е да потъне… но за щастие сърфисти са го намерили и извадили на брега.
— Господи!
— Слава богу, видели са го навреме — Емили кимна — и са успели да му окажат първа помощ — изкуствено дишане и масаж на сърцето, след което са го откарали в болницата.
Ингрид въздъхна с облекчение.
— Значи, той е жив?
— Едва, едва… Свързан е към апарат за изкуствено дишане. Лекарите казват, че е в мозъчна смърт — и Емили заплака, без да се сдържа повече.
— О, толкова съжалявам! — Ингрид се протегна към нея и съчувствено стисна ръката й. И двамата им бяха семейни приятели. Именно към Лайънъл се обръщаха, ако трябваше да се смени изгоряла крушка в труднодостъпно място или да се извърши някаква дърводелска поправка по къщата — все неща, които трябваше да се пипнат от майсторска ръка.
— Още не мога да повярвам. Имам предвид, че всичко беше наред онова утро, а сега… кома! — Емили се разплака. — И като капак на всичко, неговата майка ме мрази. И иска да ме изхвърли навън.
— Какво каза?
— Ами, технически погледнато, къщата е на Лайънъл. Никога не сме се женили — обясни Емили. — Не планирахме деца и аз не виждах особен смисъл в това. Господи, как ми се ще да не бях проявявала такъв инат. Аз и моите идеалистични бохемски модели! А сега неговите роднини искат къщата. Дадоха ми срок — искат да се изнеса до края на месеца. Искат да се нанесат в къщата, уж да са близо до него, като едновременно с това се избавят от мен. Никога не са ме харесвали. Така или иначе аз не бях достатъчно добра, за да вляза в тяхното семейство. Живеем в този дом, откакто се запознахме. Това е моят дом! Там е ателието ми. Просто не зная къде да отида! Само ако Лайънъл се събуди! Докторите казват, че няма надежда, че на практика той просто вече вегетира.
— Какво мога да направя за теб? — попита я Ингрид.
Емили я погледна, смачквайки на топка поредната мокра носна кърпичка.
— Зная, че той е там. В онова тяло. И не иска да ме напусне! Той трябва да се събуди! Трябва! Можеш ли да го събудиш, Ингрид? Моля те!