— Иска ми се да можех! Наистина ми се иска! — отвърна Ингрид, поклащайки глава — Но моята магия… имам предвид това, което правя, няма да проработи този път.
Тъгуващата жена кимна.
— Разбирам. Просто трябваше да те попитам — и тя бавно стана и започна да събира кърпичките си. Гледайки разстроената си от мъка приятелка, нещо в сърцето на Ингрид трепна. Същият импулс, който я накара да помогне на Табита да забременее, като с това наруши Забраната.
— Почакай — спря я Ингрид и се изправи, — аз не мога да му помогна, но познавам един човек, който може да го направи.
Глава седемнайсета
Сън в лятна нощ
В продължение на една мъчителна седмица ключът от яхтата на Килиан стоя в джоба й, докато в неделя вечерта тя не откри, че стои в сенките, недалеч от дока. Всеки ден мечтите й за Килиан ставаха все по-ярки — не можеше да направи нито крачка, нито дори да си поеме въздух за дишане, без да си помисли за него. Целувките му я бяха заклеймили, а през нощта усещаше желанието, което я измъчваше.
„Дракон“ се оказа спортна яхта от среден клас, популярна сред местните със своя шестметров стабилизатор. Бащата на Фрея някога също имаше такава лодка. Не се съмняваше, че Килиан е вътре. Чувстваше близкото му присъствие, можеше да усети очакването му в тишината. Ако затвореше очи и се концентрираше, би могла да види дори мислите му — притиснатите им едно в друго тела и какво биха направили, ако тя влезе вътре. Нещо, което тя не трябваше да прави. Да излезе от сенките и да се качи на яхтата. Да пъхне ключа в ключалката и да отвори вратата. И да падне в пропастта. Фрея извади ключа от джоба си. Усети нещо като вибриране и разбра, че цялата трепери.
Забеляза движение на палубата и Килиан се появи от каютата долу, вперил поглед в тъмната нощ.
— Фрея…? — дочу тя шепота му. — Ти ли си това? Влез.
Това беше достатъчно, за да сломи волята й. С наистина героично усилие хвърли проклетия ключ в океана, след което се обърна и побягна към колата си. Усети как в душата й започна да се формира нещо тъмно, нещо безразсъдно, което нито беше в състояние да спре, нито да се бори. Трябваше на всяка цена да избяга от него.
По-късно същата вечер Фрея сънува, че не е сама в леглото. Имаше нечие тяло върху нейното. И макар че тежестта му й бе позната, тя с всички сили започна да се мъчи да го отмести от себе си. Не можеше да говори и не можеше да отвори очи, затова най-накрая притихна и се остави тишината да я обгърне. Когато успя да премигне и да се огледа, видя че се разхожда сред гората с Килиан, държейки го за ръка.
— Не се страхувай — усмихна й се той.
— Не се страхувам — отвърна му тя. Знаеше къде се намира. Двамата вървяха към средата на гората зад къщата към тайния извор, за който само тя знаеше, към самия център на дивата местност, към самата сърцевина на запазената девствена гора на брега на чистото синьо езеро и към естествения природен плувен басейн.
— Откъде знаеш за това място? — попита тя Килиан, чиито синьо-зелени очи блеснаха дяволито.
— Ти беше тази, която ме доведе тук — прошепна той.
Фрея се зачуди. Не разбираше дали това е сън или реалност. Разбира се, тя го усещаше като реалност, но имаше нещо странно в това. Как беше дошла тук? Изобщо не можеше да си спомни.
Приближи се до брега на езерото и с едно плавно движение съблече роклята си, оставайки напълно гола. Позволи му да я гледа — очите му преминаха през гърдите й, през изящната и тънка талия, през стегнатия й корем и загорелите бедра. Дълбокият му поглед бе толкова проникновен, че тя го усещаше като физическа ласка.
— Следвай ме! — Извика му и стъпи във водата.
Килиан изрита обувките си, разкопча ризата си, после колана и заедно с панталона ги захвърли на земята.
— Гледай, защото преди не си виждала такова нещо! — каза й със сардонична усмивка и я последва, гмурвайки се пред нея. Тялото му, право като стрела, грациозно прободе водата и се показа с плясък на повърхността, образувайки фонтан от пръски, които я намокриха цялата.
Усещаше въздуха като топло одеяло върху кожата си, когато се хвърли обратно във водата. Гмурна се толкова надълбоко, докато усети, че не й достига въздух. После се оттласна с крака и изплува на повърхността, където Килиан я посрещна с нови пръски. Плуваха и играеха, гмуркайки се далеч един от друг, смееха се и се дърпаха в опити взаимно да се потопят.
Фрея имаше усещането, че водата се движи заедно с нея, а щастието й изпълваше въздуха като вик на валкирия15. Помнеше старите традиции — танцуването голи около огъня, покрити със смола и боя, маските и пеенето, възторженото общуване с природата, както и с всичко друго, сътворено от нея. Едно време човечеството беше споделяло тази духовна връзка, но това беше отдавна. Но тук, с Килиан, Фрея отново се чувстваше предишната — готова да танцува и да се смее, празнувайки красотата на това да бъдеш млад и да живееш вечно.
15
Валкирия — в буквален превод означава избираща мъртвите или разпределяща убитите, в скандинавската митология това са действащи девици, подчинени на Один и участващи в разпределянето на победите.