Но Ингрид продължаваше да настоява, а положението се превръщаше в ужасяваща история. Емили, която рисуваше великолепните морски пейзажи, която им носеше красиви бежови яйца от нейните кокошки и прясно мляко от нейната крава можеше да бъде изритана от дома си и то от роднините на мъжа й. Джоана определено беше наясно със ситуацията. Нито една свекърва не харесваше съпругата на своя драгоценен син, защото според нея на света не съществуваше жена, достойна за него. Странното е, че никой не смяташе дъщерите за безценни. Всъщност, нищо не се е променило през изминалите столетия. И днес жени като Емили, Ингрид, Фрея и Джоана няма на кого да се опрат, освен на самите себе си. Мъжете са страхотни, когато са наоколо, но техният огън гори много ярко и живеят много близо до слънцето. Я виж какво се случи с нейния син и със съпруга й. Изчезнаха. Накрая жените винаги оставаха сами. Джоана се съгласи да направи за Лайънъл всичко, което беше по силите й, и то изключително заради Емили.
Отдавна се чудеше дали опитът й да провокира Съвета няма да е добра идея. Предстоящата сватба на Фрея я изпълваше с оптимизъм. И ако капризната богиня на Любовта плетеше възлите си по пълнолуние в нощта преди есенното равноденствие (а уикендът преди Деня на труда, който в градчето празнуват на първия понеделник от септември, съвпада точно с тяхното старинно тържество — не, че не им е забранено да го празнуват), може би все още има надежда, че нещата тук най-накрая ще се променят.
И ако Джоана наистина откликне на молбата на Ингрид, трябваше да бъде добре подготвена. Така или иначе, това би й свършило работа, особено след случката на плажа. Всички щяха да имат нужда от защита срещу невидимото зло, дошло от другата страна. Джоана се качи на тавана и провирайки се в тясното пространство между натрупаните вехтории, се отправи към фалшивата стена, зад която беше скрила най-големите си съкровища. Прояви особено внимание в старанието си Съветът да не им отнеме всичко. Аха. Ето го черният ключ точно там, където го остави преди много години — скрит между нотите. Отмести прашните листове, отключи, повдигна капака и погледна вътре. Показа се обикновена дървена кутия, от която Джоана извади три пръчици от слонова кост — толкова древни и красиви, както в деня, в който са били направени.
— Мамо? Какво правиш на тавана? — Джоана чу гласа на Ингрид някъде отдолу. — Трябва да отидем до болницата сега, преди да е минал часът за посещенията.
— Идвам, скъпа — отвърна и се спусна долу, здраво стискайки в лявата си ръка трите пръчици. Подаде й двете с думите: — Непременно предай едната на Фрея, когато се прибере вкъщи. Не забравяйте да се отнасяте с тях много внимателно. Използвайте ги само в случай на крайна необходимост.
— Мамо, сигурна ли си за това? — попита Ингрид, държейки благоговейно пръчиците. Бяха изработени от костта на дракон, един от древните богове, по-стари и от самата Вселена. Тези същите кости, които бяха създали Земята. Същите, които някога поддържаха моста между двата свята. Полупрозрачната почти бяла костена пръчица проблясваше в преливащи цветове.
— Не съм сигурна. Но нещо ми подсказва, че времето да ги извадим от скривалището им е дошло — каза Джоана и прибра своята в джоба на палтото си. — А сега нека да тръгваме и да видим дали можем да събудим Лайънъл.
Пристигнаха в болницата в късния следобед малко преди да свърши часът за посещение на пациентите.
— И от колко време е така? — попита Джоана, запретвайки ръкави, докато си проправяха път към стаята на Лайънъл.
— От около седмица.
— И няма никаква мозъчна дейност?
— Много малка и крайно недостатъчна, за да гарантират връщане в съзнание.
Джоана кимна.
— Това е добре. Значи няма да бъде толкова трудно — ако у Лайънъл имаше дори малка мозъчна дейност, това означаваше, че е стигнал само до първо ниво и лесно ще може да го върне обратно.